Читать «Черните птици» онлайн - страница 10

— Къде отиваме, шефе?

— Уейн е на някакво местопрестъпление.

— Какво е намерил?

— Не знам, държеше да ни изненада.

Десет минути по-късно вече бяхме излезли от гаража и се движехме на север под дъжда, който беше отслабнал за момент, но все още се сипеше непрестанно от небето, което вече беше с цвят на дим от запален нефт. Монси беше издокарана с тесни изгладени джинси и бледолилаво поло под коженото си яке, носеше пръстени на всички пръсти и нещо като сто грама злато на всяко ухо. Косата ѝ беше на ситни къдрици, сред които просветваха изрусени кичури с цвят на опал. Знаех, че ако бяхме излезли на лов за информация или на разпити, по ушите ѝ нямаше да има нищо, за което някой да може да се хване, нито пръстени на ръката, с която стреляше. В този случай обаче беше облечена като за работа в рамките на закона.

На личната карта, с ъгълчето на която току-що беше изчоплила една люспичка от пуканка, заседнала между резците ѝ, пишеше „Монси, Джаканда С., старши инспектор, Криминален отдел“, но всички я наричаха просто Ем. Не приличаше много на полицейски служител, но се занимаваше с разследване на сериозни престъпления вече повече от десет години и беше награждавана три пъти за различни неща, които беше правила, докато някой бе стрелял по нея. В два от случаите на хората, които бяха стреляли по нея, се беше наложило да се задоволят с некролози.

Хвърлих поглед към тоалета ѝ, преди да отбележа:

— Приличаш ми на престъпник, който бяга от мястото на обира.

— Това го бачкам само денем — отговори тя важно. — Нощем престъпвам закона.

Пейзажът от разнообразни западащи магазини постепенно отстъпи място на по-лъскави строителни проекти върху земи с променено предназначение и луксозни бутици, а накрая и на по-стари къщи, разположени в просторни парцели сред стари дъбове, амброви дървета и борове и обградени от цели акри внимателно поддържани, неестествено зелени морави със системи за автоматично напояване. Човек сигурно не може да си купи щастие с пари, но очевидно може да си купи адски много трева.

— Как е ергенският живот, шефе? — попита ме Монси.

Заслушах се в туптенето на чистачките по предното стъкло, което приличаше на сърдечен ритъм, поех си дълбоко дъх и го изпуснах заедно с половин дузина престорени отговори, които ми бяха хрумнали през последната минута. Никак не ме биваше в небрежните лъжи, предназначени да поддържат разговора, и вече почти не си губех времето и енергията да ги измислям.

— Явно не умея да живея сам, Ем.

— Покажи ми някой мъж, който да го може — отговори тя. — Всички сте такива, че само ще лежите и ще смучете бира, докато не се издушите под мръсни чорапи и кутии от пица.

Тя ме погледна някак колебливо, после очевидно реши да атакува право в целта.

— Видях твоите момичета на спирката на автобуса вчера след училище. И двете ми се сториха малко зомбирани.

Не успях да измисля отговор, който да не е мнителен, егоистичен и безполезен, така че не отговорих нищо. Вместо това попитах: