Читать «Часовникаря» онлайн - страница 9

Не намираше нищо. Тя се облегна назад и се загледа в една снимка на покойника, ръкуващ се с някакъв човек с вид на бизнесмен. Намираха се на самолетна писта, пред частния самолет на фирмата. Отзад се издигаха нефтени сонди и тръби. Крийли се усмихваше. Не изглеждаше потиснат, но кой изглежда така на снимка?

В този момент отново се чу изскърцване, много близо, под прозореца зад нея. После пак, още по-близо.

Това не беше катерица.

Мълниеносно извади деветмилиметровия си Глок, зареден с четиринайсет лъскави патрона. Тихо се промъкна до входната врата, излезе и заобиколи къщата, стискайки пистолета с двете си ръце, но близо до тялото (никога не дръж оръжието с протегнати ръце, когато завиваш зад ъгли, така лесно могат да ти го избият от ръцете; това, което показват във филмите, е грешно). Надникна бързо зад ъгъла. От тази страна на къщата нямаше никого. Бързо се промъкна към задната част, като внимателно стъпваше по заледената алея. Беше хлъзгаво, но ако стъпваше по твърдия сняг, хрускането му под краката ѝ щеше да я издаде; точно както бе чула стъпките на неканения гост.

Спря, ослуша се.

Да, определено бяха стъпки. Натрапникът вървеше внимателно, вероятно към задната врата.

Пауза. Стъпка. Пак спиране.

„Готови“ — рече си Сакс.

Приближи се към задния ъгъл на къщата.

В този момент кракът ѝ се подхлъзна на леда. Само с няколко сантиметра, но тя, без да иска, изпъшка. Съвсем тихичко, помисли си.

Но достатъчно силно, за да я чуят.

Чу бързи стъпки в задния двор, силно скърцане в снега.

„Мамка му…“

Сакс се приведе (ако натрапникът само се преструва, че бяга), показа се зад ъгъла и бързо вдигна пистолета. Хилав младеж с дънки и дебело яке бягаше по снега.

„По дяволите… Мразя, когато бягат.“ Сакс бе висока и имаше болни стави — артрит; комбинацията от двете ѝ причиняваше адска болка, когато тичаше.

— Полиция. Спри!

Тя хукна след него.

Сакс бе сама. Не беше предупредила уестчестърската полиция за идването си. За да повика подкрепления, трябваше да се обади, а нямаше време за това.

— Ще стрелям. Спри!

Тичаха с еднаква скорост, прекосиха големия двор и навлязоха в гората зад къщата. Сакс се задъхваше, гърдите започнаха да я болят, болката в коленете не се търпеше. Тя се опитваше да тича, колкото се може по-бързо, но беглецът увеличаваше дистанцията.

„Мамка му, ще го изпусна.“

Провидението обаче се намеси в нейна полза. Градските му обувки с гладки подметки се хлъзнаха на заледен участък от пътеката, той падна и изохка силно. Задъхана, Сакс дотича до него и притисна пистолета до врата му. Младежът застина неподвижно.

— Не стреляйте! Моля ви!

— Шът!

Тя извади белезниците.

— Ръцете зад гърба!

Той присви очи.

— Оставете ме, не съм направил нищо!

— Ръцете.

Той се подчини непохватно, което говореше, че вероятно никога не е бил арестуван. Бе по-млад, отколкото ѝ се беше сторил, вероятно още тийнейджър, лицето му бе пъпчасало от акне. Ръцете му трепереха, но не от студ.

— Не ме бийте, моля ви!

Сакс бавно нормализира дишането си и го претърси. Без документи, невъоръжен, нямаше наркотици. Само пари и ключ.