Читать «Часовникаря» онлайн - страница 60

„Действа ми като наркотик…“ — мислеше си тя.

— Семейна ли си? — попита Селито.

— Имам две деца.

— Какво работи съпругът ти?

— Вдовица съм.

Понеже работата ѝ бе да изучава различните ефекти на гласа, Данс винаги казваше тези думи небрежно, но сериозно, с тон, показващ, че не иска да говори повече на тази тема. Ако събеседникът ѝ беше жена, най-често я стискаше съчувствено за ръката и прошепваше нещо утешително. Селито реагира както повече представители на своя пол — измърмори смутено, но искрено едно „Съжалявам“ и смени темата. Заговори за последните улики, които са открили по случая, но не носели никаква полза. Говореше забавно и малко недодялано.

„Ох, Бил… Знаеш ли какво? Мисля си, че щеше да харесаш този човек“ — каза си Данс. За себе си беше сигурна.

Той ѝ разказа за склада на едро, откъдето вероятно бяха взети часовниците.

— Не мисля, че той е извършителят. Не се връзва, защото нашият човек е хитър. Не би допуснал грешката да вземе часовниците от собствения си склад. Но кой знае?

— Имай предвид, че не съм въоръжена — предупреди Данс.

Законите за носене на служебно оръжие, когато не си в своя район, са много строги и на повечето полицаи е забранено да излизат въоръжени от щата си. Не че имаше значение в момента. Данс не беше използвала пистолета си освен на стрелбището и се надяваше да може да каже същото и когато се пенсионира.

— Ще те пазя — увери я Селито.

„Халърстейн Таймпийсиз“ бе самотна постройка по средата на карето между четири улици, заобиколена от други магазини на едро и складове. Кейтрин внимателно огледа мястото, фасадата на сградата бе мръсна и боята се белеше, но часовниците зад защитената с решетка витрина бяха лъскави и грижливо подредени.

Докато вървяха към вратата, Данс уточни:

— Ако нямаш нищо против, детективе, ти ще се легитимираш и ще ме представиш, след което ще оставиш аз да движа нещата. Разбрахме ли се?

На собствена територия някои полицаи трудно оставят водещата роля в чужди ръце. Данс бе преценила, че Селито не е такъв (не страдаше от комплекс за малоценност), но все пак трябваше да попита.

— Действай. Нали затова сме те повикали.

— Ще кажа някои неща, които могат да прозвучат малко странно, но това е част от метода ми. Ако заподозра, че може той да е извършителят, ще се наведа напред и ще преплета пръстите си. — С този жест щеше да изглежда по-уязвима и подсъзнателно да предразположи убиеца, намалявайки вероятността той да използва оръжие. — Ако сметна, че е безопасен, ще сваля чантичката си от рамото и ще я оставя на щанда.

— Ясно.

— Готови ли сме?

— След теб.

Данс натисна едно копче и от вътрешността на склада се чу звън. Помещението беше малко, пълно с всевъзможни часовници: високи часовници с махало, подобни на тях, но за маса, украсени със скулптури, лъскави съвременни часовници и стотина други по-малки и по-големи, също 50-60 изящни ръчни и джобни часовници.