Читать «Часовникаря» онлайн - страница 5

— Ще го направя — твърдо заяви Райм.

— Хубаво… Обаче знаеш ли какво?

Райм вдигна вежди. Криминалистът умееше да използва всички изразни средства на онази част от тялото си, която все още можеше да движи — раменете, лицето и главата.

— Повечето хора, които се заканват, че ще напишат писмо, само си приказват. Онези, които наистина са решили да напишат нещо, просто сядат и го правят. Не приказват. Забелязал ли си тази зависимост?

— Благодаря за вълнуващата лекция по психология, Том. Знаеш, че нищо не може да ме спре.

— Хубаво — повтори болногледачът.

С помощта на реагиращото на допир контролно табло на инвалидната си количка Райм се приближи до един от шестте големи плоскоекранни монитора в стаята.

— Команда — нареди на гласоразпознаващата система чрез микрофона, прикрепен към количката. — Текстова програма.

Програмата за текстообработка послушно се отвори на екрана.

— Команда, пиши. „Дами и господа.“ Команда, двоеточие. Команда, нов ред. Команда, пиши. „Вниманието ми бе привлечено…“

Някой позвъни на входната врата и Том излезе да отвори.

Райм бе затворил очи и обмисляше речта си към света, когато гласът на неканения гост прекъсна мислите му:

— Здрасти, Линк. Весела Коледа.

— Хъм, подобно — сърдито измърмори Райм.

Лон Селито — с доста излишни килограми и винаги намачкан — влезе в стаята. Дебелият детектив трябваше да внимава — през викторианската епоха помещението навярно бе изпълнявало ролята на салон или приемна, но сега беше претъпкано с научна апаратура: оптичен и електронен микроскоп, апарат за газова хроматография, колби и епруветки, пипети, петрѝеви панички, центрофуги, химикали, книги, списания, компютри; подът бе оплетен с дебели кабели. (Когато Райм започна да работи като консултант по криминалистика за полицията, бушоните често изгаряха от мощната апаратура. Електрическият ток, който сега изразходваше, вероятно надвишаваше консумацията на целия квартал.)

— Команда, сила на звука, трета степен.

Компютърната система послушно намали звука на радиото.

— Не сме настроени много празнично, а? — отбеляза детективът.

Райм не отговори. Отново се втренчи в монитора.

— Здравей, Джаксън.

Селито се наведе и погали едно дългокосместото кученце, свито на кълбо в кашон за веществени доказателства с емблемата на Нюйоркското полицейско управление. То временно живееше тук, след като възрастната леля на Том бе починала след дълго боледуване. Хаванезът Джаксън бе част от наследството на младежа. Породата, родствена на болонките, произхожда от Куба. Джаксън щеше да живее при Райм, докато Том му намери нов дом.

— Имаме сериозен случай, Линк — каза Селито; понечи да свали палтото си, но бързо се отказа. — Божичко, кучешки студ е. Температурите сигурно са рекордно ниски за сезона, как мислиш?

— Не знам. Не следя много прогнозата.

На Райм му хрумна хубав встъпителен параграф за отвореното писмо до „Таймс“.

— Сериозен случай — повтори Селито.

Райм го погледна и вдигна въпросително едната си вежда.

— Две убийства, един и същи стил на извършване. Горе-долу.

— В този град стават много „сериозни“ убийства, Лон. С какво са по-особени тези?