Читать «Часовникаря» онлайн - страница 3

Защо обаче ще оставят нещо?

Постоя загледан в предмета. Навън бе студено, духаше. Кафето беше отлично… След кратко замисляне все пак реши да провери. Облече дебелото си сиво яке, сложи си ръкавици и шапка, отпи последната глътка кафе и смело излезе в секващия дъха студ.

Бавно закрачи по кея срещу свирепия вятър, без да отмества сълзящите си очи от черната кутия.

Какво, по дяволите, е това? Предметът бе правоъгълен, висок около педя и издигащото се ниско над хоризонта слънце се отразяваше в нещо отпред. Блясъкът го заслепяваше. Разпенените води на Хъдсън около подпорите на кея сякаш шепнеха.

На три-четири метра от кутията пазачът спря, най-после осъзна какво е това.

Часовник. Старовремски, с прозорче в горната част на циферблата, от което се показваше пълната луна, изобразена като човешко лице. Изглеждаше скъп. Пазачът погледна ръчния си часовник и установи, че и този на кея работи; беше точен. Кой ще оставя такъв хубав предмет тук? „Е, хубаво — помисли си, — някой ми е направил подарък.“

Когато пристъпи да го вземе, пазачът се подхлъзна и за момент го обхвана паника, че ще падне (тук нямаше парапет) в ледените води на пет метра отдолу. За щастие се тръсна на задните си части насред замръзналата локва, която не беше видял; причерня му.

Присви очи от болка и тежко се надигна. Погледна надолу и осъзна, че не е обикновен лед. Беше червеникавокафяв.

— Боже мой!

Замръзналата локва около часовника беше от кръв. Пазачът се наведе и с още по-голям ужас забеляза как се е озовала кръвта там. На ръба на кея имаше резки като от кървави нокти, сякаш някой с нарязани пръсти или китки отчаяно се е държал за дъските, висейки над разпенените води.

Той се приближи до ръба и погледна надолу. Във водата, разбира се, нямаше никого. Ако предположението му беше вярно, замръзналата кръв означаваше, че нещастието се е случило преди доста време, и ако никой не е се притекъл на помощ на пострадалия, тялото сигурно вече бе отнесено на половината път до Либърти Айлънд.

Пазачът непохватно измъкна мобилния си телефон, отдръпна се назад и свали със зъби едната си ръкавица. Хвърли последен поглед на часовника и забързано закрачи към бараката, като трескаво набираше 911 с дебелите си, изтръпнали пръсти.

* * *

Преди и след.

Градът беше друг — след онази септемврийска сутрин, след взривовете, след като небостъргачите изчезнаха в огромни стълбове дим.

Не можеше да се отрече. Колкото искаш можеше да си говориш за издръжливостта, за силния дух, за куража на нюйоркчани и това беше вярно. Но хората още спираха тревожно, когато някой самолет заходеше за кацане на „Ла Гуардия“ и се спуснеше малко по-ниско от обичайното, отдалеч заобикаляха някой изоставен на тротоара плик и не се изненадваха, когато видеха войници или полицаи с черни униформи и големи черни автомати.