Читать «Часовникаря» онлайн - страница 2

„Е, да, логично…“ — помисли си Винсънт като сърдит ученик, надхитрен за пореден път от учителя си. Наистина не се беше сетил за този отговор.

— Другият беше на трийсет и две, струва ми се. В отсрещното платно мина полицейска кола. Кръвта запулсира в слепоочията на Винсънт. Дънкан запази спокойствие. Полицаите не се заинтересуваха от крадения шевролет „Бронко“.

— Друг начин да измерим изминалото време е, отчитайки колко е изтекло от момента, когато започнах, до момента, когато сърцата им спряха да бият. Вероятно това имаше предвид, когато ми зададе въпроса. Виж, хората се стремят да вкарат времето в лесни за боравене рамки. Това е хубаво, стига да е полезно. Да знаеш, че при раждане контракциите се получават на всеки двайсет секунди, е полезно. Полезно е да знаеш, че спортист може да избяга разстояние от един километър за две минути и трийсет секунди. Точно колко време е било нужно тази нощ, за да умрат… няма голямо значение за плановете ми, стига да не е било твърде бързо. — Погледна бегло Винсънт. — Само не си мисли, че те критикувам за въпроса.

— Не — измърмори Винсънт, макар че не му дремеше дали го критикува. Винсънт Рейнолдс нямаше много приятели и бе готов да изтърпи всякакви упреци от Джералд Дънкан. — Просто ми стана любопитно.

— Ясно. Е, не обърнах внимание. Следващия път ще засека с хронометър.

— Момичето? Утре?

Дънкан кимна:

— По-точно по-късно днес.

Бе минало полунощ. С Джералд Дънкан човек трябваше да бъде точен, особено по отношение на времето.

— Да, така е.

Убиецът караше по сложен маршрут, бавно се приближаваше към временната им квартира в район Челси на Манхатън, близо до река Хъдсън. Улиците бяха пусти, температурата бе около минус десет и като прилив, предизвикан от ярката луна пред тях, вятърът духаше равномерно по тесните улици.

Умния Винсънт бе изместен от Гладния Винсънт, който с копнеж си мислеше за Джоан, следващата жертва.

„По-късно днес…“

Дънкан спря и изгаси двигателя. Слязоха. Повървяха половин пресечка. Изведнъж Дънкан спря и се взря в сянката си, очертана върху заледения тротоар под светлината на бялата луна. Вятърът свиреше. Убиецът каза:

— Хрумна ми още един отговор. Колко време е минало, докато умрат?

Винсънт леко потрепери, и не само от студ.

— От тяхна гледна точка — цяла вечност.

2.

7.01 ч.

„Какво е това?“

Едрият мъжага отпи глътка кафе, присви очи и се загледа към края на кея в ярката студена утрин. Той пазеше ремонтната работилница на река Хъдсън северно от Гринич Вилидж, точно до товарителниците на шлепове.

Един шлеп с повреден дизелов двигател трябваше да акостира след четирийсет минути, но за момента кеят беше пуст и пазачът седеше на топло в бараката, с крака върху бюрото и чаша кафе в ръка. Избърса кондензиралата влага от прозореца и пак се загледа към кея.

Какво е това?

Откъм страната на Джърси на кея бе оставена малка черна кутия. При затварянето на пристанището в шест часа предишния ден я нямаше, а след това не бяха минавали плавателни съдове. Който я е оставил, трябваше да е дошъл от сушата. Районът бе ограден с бодлива тел, за да не влизат външни лица, но от липсващите инструменти и варели за боклук (представете си!) пазачът знаеше, че ако някой иска, винаги може да проникне.