Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 41

— О, здравейте! Преди малко май бяхте при Ота?

Тя се усмихна и кимна.

— Да, и аз ви забелязах там. — Посочи ми стола до своя. — Искате ли да поседнете при мен?

— С удоволствие. Аз съм Куин Жанг.

— А аз Санда Тайн. От цивилизацията сте, нали? От Външния свят?

— Как познахте? По външността ми ли?

— А, не. По говора. Имаме две момичета от Външния свят в дома Акеба. Веднага си проличава по акцента.

— Не знаех, че имам акцент.

Учудването ми беше съвсем искрено. Напомних си в бъдеще да поработя над своята реч, за да говоря досущ като местните.

— Значи имате пратени тук момичета в… как го нарекохте — дома Акеба? — Запънах се нарочно. — Знаете ли, Ота ми каза да не ви доближавам в магазина. Държеше се така, сякаш разнасяте някаква смъртоносна болест.

Приятният мелодичен смях допълни чудесно нейния нисък, сексапилен глас.

— Знам. — Лицето й се смръщи в карикатурно подобие на Ота, а гласът й надебеля. — Стой далеч от нея, тя ражда бебета!

Прихнах от съвършената имитация.

— Точно така беше. Може и да съм наивен, но какво е ужасното в тази работа? Ако хората не бяха го правили толкова хиляди години, щяхме ли ние сега да сме тук?

Санда въздъхна и усмивката изчезна от лицето й.

— Е, не е чак толкова лошо. Но не е и особено приятно. Вярно, позволяват ни почти неограничени разходи и си живеем добре. В дома Акеба е същото като в най-луксозните хотели. Само дето след време дотяга. Някои от нас са били избрани още от малки, но повечето сами решихме да вършим именно това. Като станем на четиринайсет, идват и ни казват: „Или ще си майка, или стерилна. Ти решавай!“ Тъпите като мен си въобразяват, че искат да раждат. Отначало е доста забавно, обаче минават няколко години, създала си две-три бебета и започва да те мъчи страшна скука. Месеци наред ти е лошо, казват ти какво да ядеш и пиеш… Ставаме съвсем ограничени. Научаваме се да правим, раждаме и отглеждаме бебета. Толкова. Не е като с другите професии. Няма измъкване. Гледам жените, с които израснах — намериха си хубава работа, вършат нещо. И си мисля, че сама се провалих.

Кимах, защото ми се стори, че напълно я разбирам.

— Доста сте откровена с един непознат.

Тя вдигна рамене.

— Че защо не?

Нямаше какво да се добави след такъв отговор и затуй зададох следващия и най-важен за мен въпрос:

— Защо тук децата са забранена тема?

Забелязах нещо много особено в изражението на лицето й.

— Ама тебе май съвсем наскоро са те тръснали на Цербер, а? По дяволите, напъни си мозъка! Да си виждал старци наоколо?

— Не съм. Предположих, че накрая телата попадат в мините.

— Правилно си схванал. А откъде се пръкват новите? Ами от нас, естествено, поне повечето. Всяка година — бебе, пък населението не набъбва с чак толкова голяма бързина. Тежко е. И без това почти винаги ни ги вземат, като навършат годинка. Направо ни се късат сърцата. Повечето майки доброволно ги пращат от по-рано в правителствените детски центрове, за да не си причиняват излишна болка… Някои от нас загрубяват, на други им се вие, особено нощем. Само че сме в капан и си караш все тъй, докато докторите не ти кажат да спреш. Ако си изпълнила нормата и ги раждаш здрави, дават ти и на теб ново свежо телце.