Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 148

— Или пък от смъртта — отвърнах аз. — Време е да си събираме багажа.

Деветнадесета глава

Последната дяволия

Думония и компютрите му бяха съставили внушително досие на Лару през годините — още от появата му на Цербер. Подобно на всички твърде овластени хора, диктаторът най-много се страхуваше от убийство или случайна злополука. А на тази планета, предлагаща възможност за безсмъртие, той се чувстваше почти всемогъщ, но да си като бог и все пак смъртен е непоносимо. Тялото на робот би било почти абсолютна застраховка срещу всякакви нежелани обрати. Освен това би му позволило да напуска и да се връща в Диаманта на Уордън по свое желание. Лару искаше да постигне могъщество, непознато досега дори за нашата разпростряла се из галактиката раса. Заобиколен от малка армия послушни органични роботи, щеше да стане практически неуязвим. Свободен от слабостите и нуждите на човешката плът, надарен със съзнание, равняващо се по бързина с най-мощните компютри, той би се превърнал в невъобразимо чудовище.

Явно разбираше открилите му се възможности, а според изводите на Думония това означаваше, че задължително ще поеме всеки свързан с тях риск. Към подтиците му се прибавяше и скорошното убийство на друг Владетел, от когото явно се бе страхувал… значи не можеше да се съпротивлява дълго на изкушението.

А за мен бе естествено да предъвквам подозрението си, че психиатърът играе твърде голяма роля в решенията ми. Срещахме се заради Дилън и Санда (явно бе се постарал да ме насочат именно към него), още преди да науча за проекта „Феникс“. Чудех се колко ли пъти Думония ми е подсказвал ненатрапчиво какво е най-добре да направя.

Не че беше особено важно в момента. Предстоеше всичко да свърши — благополучно или… трагично за нас. Дори за миг не се съмнявах, че докторът беше се погрижил за себе си при какъвто и да е резултат. Предполагах и още нещо — ако се провалим, някой междузвезден кръстосвач ще се окаже достатъчно наблизо, за да стовари цялата си мощ върху острова на Лару.

С Дилън прекарахме почти цяла седмица в Замъка. Наслаждавахме се на почивката въпреки зоркото наблюдение на скенерите и ченгетата. Тя бе очарована от огромната поляна, от музеите, претъпкани с откраднати ценности. А аз имах удоволствието да й обясня историята на много от тези прекрасни предмети.

Още след пристигането си бяхме отведени при доктор Мертън, която проведе няколко теста, за да се увери в психоблокировката на внушената ни информация. Не блъфирахме и тя веднага го потвърди.

Освен това й съобщихме, без да разбираме какво казваме, сведения за оборудването, с което да проведе препрограмирането. Мертън тутакси схвана всичко и ни увери, че системата ще е готова скоро.

Накрая, без никакво предупреждение, на поляната кацна голяма аерокола. Пак излязоха петима, но съвсем различни от предишния път. Дилън ги оглеждаше любопитно през прозореца. Момче и момиче в пубертета. Корава жена към четирийсетте с къса сивееща коса. Нисък жилав мъж с много мургава кожа. И млад наперен бизнесмен в безукорен костюм, с черна козя брадичка.