Читать «Хладнокръвно отмъщение» онлайн - страница 188

— Съжалявам, Алойзиъс. Толкова съжалявам.

След като я чу да говори – глас, който досега чуваше само в мечтите си – прониза го друг шок. За пръв път в този живот той почувства, че самообладанието му го напуска; осъзна, че е напълно неспособен да мисли, че не намира думи.

Тя пристъпи към него и с върха на пръста си го докосна по бузата. После погледна зад него, на изток, и посочи:

Той проследи жеста й през дърветата в парка по посока на Пето авеню. Там, между величествените сгради, беше изгряла пълна, бляскава луна.

— Виж – прошепна тя. – След всичките тези години пак посрещаме изгрева на луната.

Това открай време бе тяхна тайна: за пръв път се бяха срещнали при пълнолуние и за малкото години след това го бяха превърнали почти в религиозна церемония – да са заедно и сами веднъж в месеца, за да гледат как пълната луна изгрява.

Това напълно убеди Пендъргаст, който вече го бе усетил със сърцето си: жената пред него наистина беше Хелън.

83.

Джъдсън Естерхази стоеше на дискретна дистанция от двойката и сега зае позиция под стряхата на навеса. Той чакаше с ръце в джобовете, наблюдавайки мирната сцена. Цигуларят завърши валса и премина плавно в сантиментално изпълнение на „Лунна река“.

Страховете му от Братството някак си се уталожиха. Те сега знаеха, че Хелън е жива и бяха могъщи, но в Пендъргаст той бе намерил собствения си силен съюзник. Вече всичко щеше да е наред.

На сто и петдесетина метра оттам последните яхтмени вадеха корабчетата си от водата и ги разглобяваха, слагайки парчетата в алуминиев сандък с дунапренови профили в ъглите. Естерхази гледаше как Пендъргаст и Хелън вървят по края на езерото. Той усети за първи път през целия си живот неизмеримо облекчение – че най-после е намерил изход от този дяволски лабиринт, в който беше въвлечен, откакто се помнеше. Всичко се бе случило толкова внезапно, че не можеше да повярва. Почувства се почти като прероден.

Но въпреки пасторалната сцена Естерхази все още не можеше да се отърве от онова старо, вечно чувство на страх. Не можеше да каже защо – нямаше абсолютно никаква причина за притеснение. Не съществуваше начин Братството да е научило за мястото на тяхната среща. Със сигурност това бе просто навик.

Той тръгна след двамата на разстояние, позволявайки им няколко мига на близост. Дакота беше недалеч, в края на къса алея през парка покрай доста оживените пътеки. Но в момента… Ветрецът отвя приглушените им гласове назад към него, докато те бавно направиха един кръг около малкото езеро.

* * *

Когато приближиха отново навеса за лодки, Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си. Извади от него пръстен: златна халка с инкрустиран в нея голям звезден сапфир.

— Познаваш ли го? – попита той.

По бузите й изби червенина.

— Никога не съм мислила, че ще го видя отново.

— А аз никога не съм мислил, че ще имам шанса да го върна отново на пръста ти. Докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, бях сигурен, че ми казва истината – дори когато никой друг не вярваше. – Той се пресегна към лявата й китка, ръцете му още трепереха леко, и се приготви да го сложи на безименния й пръст.