Читать «Хладнокръвно отмъщение» онлайн

Докато изкачваха голия скат на Бийн Диърг, голямата каменна хижа Килчърн изчезна в мрака и само мекият жълт блясък на прозорците й остана да пронизва мъгливия въздух. Щом стигнаха до билото, Джъдсън Естерхази и специален агент Алойзиъс Пендъргаст спряха, изключиха фенерчетата си и се ослушаха. Беше пет сутринта, онзи магичен час на първия светлик: моментът, в който елените започват да реват.

Нито един от двамата мъже не заговори. Вятърът премина с шепот през тревите и простена около напуканите от студа скали, докато те чакаха. Но нищо не помръдваше.

— Подранили сме – каза Естерхази най-накрая.

— Може би – промърмори Пендъргаст.

Продължиха да чакат, докато плахата сивкава светлика пропълзя на източния хоризонт, очерта силуетите на самотиите върхове на планината Гремпиън и метна тъжна плащеница върху околностите. Пейзажът започна бавно да се материализира от тъмнината. Ловната хижа стоеше далече зад тях с потъмнелите си от влага кули и укрепления, заобиколени от черни елови дървета, натежали и притихнали. Отпред се издигаше самият гранитен крепостен вал на Бийн Диърг и се губеше в мрака нагоре. Отстрани ромолеше поток и се спускаше в серия водопади, докато си проправяше път към черните води на Лох Дуин, повече от триста метра надолу, почти невидим на слабата светлина. Вдясно от тях и надолу започваха големите мочурища, известни като Фаулмайър, над които се спускаха шлейфове мъгла, понесли слабата миризма на разложение и блатен газ, примесен с противната смрад на прецъфтяващ пирен.

Пендъргаст безмълвно нарами пушката си и пое нагоре по билото. Естерхази го последва, лицето му бе неразгадаемо в сянката на ловната му шапка. Докато се изкачваха, Фаулмайър изникна пред очите им, коварното тресавище се простираше до хоризонта, граничещо на запад с безкрайните черни води на блатата Иниш.

След няколко минути Пендъргаст спря и вдигна ръка.

— Какво има? – попита Естерхази.

Отговорът дойде, но не от Пендъргаст. От някакъв невидим дол отекна странен и ужасяващ звук: ревът на разгонен червен елен. Той потрепери и се издигна още по-мощен, ехото го понесе над планините и блатата като изгубения вик на прокълнат. Беше вик, пълен с ярост и агресия – елените се скитат по голите планински склонове, бият се един с друг, често до смърт, за да се сдобият харем от женски.

На рева отговори втори, от по-близко, откъм бреговете на езерото, последван от друг, който дойде от една далечна падина. Мощните звуци разтърсиха околността. Двамата мъже слушаха, запомняйки всеки звук, отбелязвайки посоката, тембъра и силата му.

Най-после Естерхази заговори, гласът му едва се чуваше на вятъра.

— Онзи, в дола, е същинско чудовище.

От Пендъргаст не последва никакъв коментар.

— Предлагам да тръгнем след него.

— А другият в блатото – промърмори Пендъргаст – е дори още по-голям.

Мълчание.

— Сигурно знаеш правилата на ловната хижа относно влизането в тресавището.

Пендъргаст направи кратък, презрителен жест с бледата си ръка.