Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 68

Докато изживявахме този междинен период, отново започнах да правя секс с любимката. Обичайният повод, за да я отведа със себе си, беше да ми помага да товаря динамит. През деня, поради липса на други занимания, увеличавах мощта на пълнителите с пластове железа, пирони, камъчета и всякакви други малки, но остри предмети, които ни бяха подръка. Къщата на метеоролога ми служеше много добре за целта. Буквално я разглобихме в търсене на материал. И след като напълнехме чувалите, или преди това я просвах на леглото и я обладавах.

Философията и любовта си запазват битки в невидими области. Но войната и половите сношения представляват ръкопашен бой. Съвкупявах се с любимката като един вид позволено изнасилване. Моите крайници не ми бяха достатъчни, за да обхвана тялото й в неговата цялост, повърхността на кожата й. В края на всяко сношение изпитвах истинска омраза към нея, към тази посланичка на ужаса.

Онова извънмерно удоволствие вече не беше новост. Но това не го намаляваше. Направих го два или три пъти, може би четири. След това изпитвах голяма тъга и се чувствах като изоставено дете. Бях любовник без любовница, изгубил се човек, който прави кръгове в пустинята. Печалното състояние на обиталището увеличаваше усещането за глуха линия. Мястото бе като малък Рим, опустошен от хиляда години варварски нашествия. Лежах с любимката до мен под мръсни и студени одеала, по-твърди от картон, а къщата, наполовина опустошена, ме гледаше, както една лупа гледа мравка. Течовете на тавана бяха замръзнали в пластове лед. Влагата извиваше дъските на стената, сякаш бяха слънчогледи. Вътре времето забавяше ход; животът се виждаше от перспективата на червеите. През онези дни там вътре се чувствах по средата между живота и смъртта. Всичко се свеждаше до два импулса — да убиваш и да любиш, и двете ми бяха отказани; те не идваха, а тя беше те.

— Днес ще дойдат — казваше понякога Батис с вид на земеделец, предсказващ времето. Но винаги бъркаше. Просто се бяха изпарили. Сега ни показваха не толкова благоразумие, колкото презрение. Ако ги виждахме, беше случайно. Чувахме малки групи да се движат извън ограничения спектър на прожектора. Скърцаха върху нощния сняг или ни дебнеха мълчаливо, но никога нямаха за цел фара. Човек можеше да си помисли, че прекосяват земните тъмнини на острова, следвайки някакъв път, че се отправяха към някаква конкретна точка и най-пряката пътека минаваше през гората. Това беше всичко. Един ден изстреляхме сигнални ракети с различни цветове срещу гласовете с надеждата да ги привлечем. Не се получи.