Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 67

Първите заряди ще подредим пред самата гранитна основа. Това ще бъде най-близката до нас защита и от съображения за сигурност — най-рехавата: не сме специалисти, не познаваме добре експлозивната мощ на динамита и ако прекалим, целият фар може да хвръкне във въздуха.

Вторият фронт ще се разположи на двайсет метра по-нататък, където започва гората. Няколко шашки, заровени в снега и свързани с фитил. В тази точка ще разположим основната мощ на експлозива. Много логично предвиждане, защото точно тук, между гранита и гората, очаквахме най-голям брой чудовища. Ще покрием разстоянието от бряг до бряг, разпределяйки мунициите в малки дупки.

Третият фронт ще бъде изтеглен още по-назад: във вътрешността на гората, замаскиран между дърветата. Имаше инструментална цел. Можем да възпламеним тази линия, когато ни е удобно. Преди втората, ако искаме да предизвикаме бягство, което да тласне масата чудовища към втората линия. Или отвъд нея, ако трябва да се избият само малкото оцелели, докато се оттеглят. Всяка линия е свързана с отделен детонатор и ще ги задействаме един по един според нуждата.

Работихме през целия ден. Правехме купчини от по десет шашки, връзвахме ги и съединявахме с един фитил, заравяхме ги и няколко метра по-нататък повтаряхме операцията. Накрая заровихме и фитила, метър по метър, чак до фара. Заковахме го на вратата; изкачваше се по камъка до балкона, където бяхме разположили детонаторите. Любимката също помагаше, без да знае какво прави. Пълнеше торби с пясък от плажа, добре натъпкани, които връзвахме за перилата на балкона като барикада. Това щеше да е нашето прикритие срещу предвидимия дъжд от шрапнели. Работихме като роби и надвечер бяхме приключили блестящо работата като същински военни сапьори.

— Днес ще останат много сираци — помислих на глас.

— Това е целта — отвърна Батис.

Изведнъж настъпи нощта. Но те не идваха. След като толкова дни устоявахме на прага на агонията, тази нощ те най-необяснимо не се явиха. Часовете отминаваха и нетърпението се превръщаше в изнервеност. „Къде са, къде са, къде са, по дяволите?“ — питах в пространството. Батис бе по-флегматичен страж. Ограничаваше се да следи обиколката на прожектора с цевта на ремингтона. Дупчейки тъмнината, светлинният лъч откриваше само безобидни снежинки. Никаква следа, никаква стъпка освен оставените от нашите ботуши не нарушаваше снежния пейзаж. Дланите ми се потяха. Непрекъснато свалях и слагах ръкавиците, или си изтръсквах снега от мустаците. Да не би пък снеговалежът да променяше навиците им?

Следващата нощ донесе малка промяна. Видяхме няколко, или по-точно ги чухме. Крякаха с гласовете си на земноводни в двата края на мрака, без никаква конкретна цел. Когато първите слънчеви лъчи се показаха, ги различихме: две, три, четири или пет, не бяха повече. Движеха се по края на гората напосоки и дори не се доближиха до нас. Нямаше смисъл да хабим куршуми, камо ли динамит. Следващите нощи — същото. Хем бяха там, хем ги нямаше.

Ситуацията се задържа така и най-странни идеи се въртяха в главата ми като мухи на торище. Често се отправях към трите линии с експлозиви, до навързаните и затрупани в снега снопове. Инспектирах стъпките им като следовател, на колене, търсех хищническата логика, която ги водеше. Дали бяха надушили динамита? Нима това многобройно стадо подозираше нова опасност, по-страшна от пушките, които вече познаваха? Понякога изненадвах самия себе си, докато издишвах пара през устата, търсейки смисъл в лабиринти от чудовищни стъпки. Ами ако бяха по-хитри от лисиците? Но експлозивните заряди бяха недокоснати. В границите на възможното, преди да затрупаме фитила го бяхме прекарали през тръби, каквито на фара имахме в излишък. Нищо от това не бе докоснато.