Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 65

Показваха главите си до очите, дебнеха ме равнодушно. От колко време ме наблюдаваха? Извиках в каската. Не можех да бягам. Това бе техният свят, движеха се с изключителна леснота. Наскачаха върху мен от всички посоки. Режех въздуха с ножа си — жалко усилие, чрез което исках да ги държа на разстояние.

Но когато вече мислех, че съм мъртъв — възкресение. Стъклото на моите визьори увеличаваше размерите. В действителност чудовищата нямаха и по половин метър. Малки слаби тела със сребристосива лента в долната част на гърба, много блестяща, която след години щеше да потъмнее, както при техните родители. Както и при хората, черепът, като част от анатомията, имаше най-малък обем. Това ги превръщаше в същински попови лъжички. Израженията на лицата им бяха като усмивки на делфини. Движеха се като ято птичета, с вълшебна скорост. Изплъзваха се от моята непохватна отбрана, докосваха дрехата ми, щипвайки с пръсти най-вече каската, и побягваха. Възможно е облеклото, скафандърът да им напомняха за далечен роднина. О, Боже мой, разбрах аз, те просто играят. Играят, да, бяха превърнали желязната коруба в детска площадка, а аз бях един любопитен натрапник. Писукаха, ако трябва да определя по някакъв начин възторга в гласовете им. Моето присъствие бе за тях изключителна новост. Бях очаквал кръвожадни зверове, а попаднах на подводен балет.

Не знам колко време прекарах сред тях. Противно на всички предвиждания, присъствието им внасяше благотворна светлина в това гробище. Изживявах първия миг на острова, в който ме напускаше страхът. Чувствах се освободен от ужаса, като от мъчителен товар. Самият аз не съзнавах тежестта на постоянния и системен страх. В продължение на цели месеци, нощ и ден, ден и нощ, бях изживявал всички оттенъци на страха, неизменно страх за компания. Защо, питах се, защо точно сега, когато си в търбуха на ада, те напуска уплахата? Не намирах отговора, докато не улових един от малките за ръката: и той не се страхуваше. Беше чудовище или потенциално чудовище и заслужаваше да му счупя гръбнака. Но той не изпитваше страх. Само гъдел. Засмя се. Подводен смях, да. Смееше се с уста, с вежди, с очи, с ръчички, които потриваха мястото на докосване между плътта на двама ни. Под водата смехът звучи като камбанките в хотелите. От колко време не бях се смял? Пуснах го и вместо да бяга, той остана там, пред мен, сдържаше хаотичния си полет на пеперуда и се смееше. Ръчичката му докосна стъклото с пръсти на зародиш. Споменът за тези сиви пръстчета ме преследваше дни наред.