Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 112
Альберт Санчес Пиньоль
— Господин Каф, слава Богу! Мислех, че никога вече няма да видя човешко същество.
Не казах нищо, той беше само призрак от плът. Докато пребърквах колибата му, ме следваше като кученце. У някои хора допирът с преизподнята предизвиква многословие. Той много говореше, а аз изобщо не го слушах. Двата сандъка с муниции бяха под два големи чувала с варива. Имаха формата на малки ковчези. С железен лост отворих капака на първия и настъпи тишина, сякаш бяхме отворили гробница на светец. Разбърках куршумите.
— О, Господи! Наистина — каза той, коленичил до мен. — Съвсем сигурно е, че има пушка в някой друг сандък. Регламентът задължава експатрираните метеоролози да поддържат минимален арсенал. Снощи не си спомних за това. Не можех да мисля за нищо. За щастие носех този пистолет, за да се защитавам от содомитите на кораба. Кой би могъл да си представи, че този остров е обиталище на дявола?
— Човек никога не знае къде може да се озове. Редно е да знаем кой е нашият багаж — отсъдих аз.
— Ами тогава вие сте употребили много успешно своя — каза той и добави срамежливо: — Иначе нямаше да сте жив.
Имаше право. Което не означаваше, че не се чувствах леко засегнат. Аз не свалях очи от медните куршуми и не преставах да ги докосвам:
— Сега въпросът е вие също да го употребите успешно. От своя страна нямам нищо против да ви отстъпя половината от острова. Имате два сандъка с муниции. Няма да съжалявате, че ви вземам единия.
Премигна, без да разбира. Изправи се. С крак затвори зеещия капак. За малко да ми притисне пръстите.
— Да вземете мунициите на фара? Ама какво говорите? Мен, мен трябва да вземете!
Тонът му беше различен. За пръв път му посветих време да го разгледам. Беше от тези, които умират с надежда на устните.
— Вие не можете да разберете — казах му аз. — Тук всичко е мътно.
— В това вече успях да се убедя! Едни мътни дълбини, натъпкани с ходещи акули!
— Наистина не ме разбирате.
С една ръка го хванах за врата и го повлякох към плажа. Аз не бях много по-силен, но той изживяваше момент на обърканост, а моите мускули бяха тренирани за ежедневието на острова. С две ръце обърнах главата му в посока към морето:
— Гледайте! — изревах аз. — Тази нощ сте пострадали от тях, нали? Сега гледайте добре: цял океан. Какво виждате?
Изскимтя нещо и падна на пясъка като пречупено чучело. Разплака се. Можех да отгатна какво е видял. Естествено, че можех. Ако беше някой от мъжете, способни да виждат друго нещо, никога не би дошъл на острова. Мразовит вятър помете мъглата. Слънцето беше по-ниско, отколкото си мислех. Престана да плаче.
— Откакто съм пристигнал на този остров, нищо не разбирам. Но истината е, че не искам да умра тук. — Той стисна юмрук. — Не искам.
— Ами тогава си вървете — отговорих му аз. — Този фар е мираж. Вътре няма да намерите никаква сигурност. Не влизайте там. Отивайте си, върнете се вкъщи.
— Да си ида? Как да си ида? — разпери ръце. — Огледайте се! Къде виждате някакъв морски съд? Намираме се на последното стъпало на планетата.