Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 111

Възстанових силите си, като изядох една консерва с бакла. Подсвирвах с уста и Анерис незабавно ми се подчиняваше. Прибра масата и се съблече бързо-бързо. Посвоему беше доволна. Предполагам, че моето пиянство е било непредвидено и объркващо събитие за нея. Но не беше така. Ето, бях верен и не изисквах повече от това, което тя искаше да ми даде. Аз също се събличах. Свалях си последния пуловер, когато тя промени позата си. Прави електрическа гримаса. Сяда с кръстосани крака. Пее говорейки, или говори пеейки.

Кръвта отново потече във вените ми. Да стегна блиндажа на вратата, да запаля светлините на фара, да разпределя малкото муниции, които ми оставаха. Трябва ми една сигнална ракета под ръка, Боже мой, остават ми много малко. Всичко наред ли е? И да, и не. Всичко беше наред, да. Нещата бяха така добре подредени, че вече не се нуждаеха от мен.

Индовите нахлуха на острова от източния и от западния бряг едновременно. Бяха две малки групи, които преди нападението се събраха в гората. Приближиха се до фара със скокове. От време на време светлините на фара осветяваха по две очи. Някои бяха металнозелени на цвят. Докато се прицелвах в тях, си припомних един стар боен наръчник от съпротивата: бунтовниците ще нападат една укрепена позиция единствено през нощта и при условие, че разполагат с числено надмощие, особено в случай на по-слабо въоръжение. А ако могат да избират между две вражески позиции, винаги ще се спират на по-малко укрепената. Може да изглежда просто здрав разум, но на бунтовниците по призвание са им нужни големи уроци по здрав разум.

Изчезнаха и минута по-късно виеха на другия край на острова. Редът на нещата вече не изискваше този мъж, моя милост, който спокойно чистеше пушката си, докато слушаше изстрелите. Този мъж, който се преструваше на глух, когато друго човешко същество се бореше за живота си там, на същия ъгъл. И като си помислим, какво бих могъл да направя? Да съобщя на капитана, че ни заобикалят един милион индови? Да изляза от фара сега, посред нощ? Преброих поне девет изстрела и ми хрумна единствено, че би трябвало да бъде забранено да се прахосват муниции така глупаво.

* * *

На другия ден отидох дотам. Много гъстата мъгла не ми позволяваше да го видя, докато не стигнах почти до вратата. Беше горе-долу жив, доколкото можех да видя. Като зелка в главата и с подпухнали очи. Все още беше облечен като застрахователен агент. Островът никога не бе виждал по-неподходящо облекло. Ако бях запазил дори бледа сянка от чувство за хумор, щях да прихна. Бяла риза без копчета, черно сако, черни смачкани и раздърпани от битката панталони. Дори разхлабената вратовръзчица още висеше на врата му. Едното стъкло на очилата му се бе напукало като паяжина, обувките му — изцапани с кал. За една нощ се беше превърнал от дребен буржоа в парий без родина. В дясната си ръка държеше все още димящ пистолет. Това малко оръжие парадоксално му придаваше още по-беззащитен вид. Доприпка до мен през мъглата: