Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 83

Лайла спря, защото видя сив гущер да излазва от пукнатина в пръстта. Главата му се стрелна насам-натам, той примига и се шмугна под един камък.

Тя отново си представи брега. Пеенето на пясъците зазвуча наоколо. И се усили. С всеки миг ставаше по-високо и по-звънко. Засвири в ушите й. Заглуши всичко останало. Сега чайките бяха пернати мимове, които отваряха и затваряха неми човки, а вълните се разбиваха на пяна и пръски, но без рев. Пясъците пееха. Всъщност виеха. Издаваха някакъв… може би писък?

Не писък. Не. Свистене.

Лайла пусна книгите в краката си и погледна към небето. Засенчи очи с една ръка. Последва страховит рев. Зад гърба й блесна бяла светлина. Земята под краката й се люшна.

Нещо горещо и много мощно я блъсна в гърба.

Изтръгна я от сандалите й. Вдигна я нагоре и сега тя летеше, извиваше се, въртеше се във въздуха, виждаше небето, после земята, после пак небето и пак земята. Край нея профуча горяща греда. И безброй парчета стъкло и й се стори, че вижда всяко стъкълце поотделно — танцуват около нея, лекичко се удрят едно в друго и улавят слънчевата светлина. Прекрасни малки дъги.

После Лайла се блъсна в зида. Сгромоляса се на земята. По лицето и ръцете й се посипаха пръст, чакъл и стъкла. Последното, което усети, беше как нещо тупна наблизо. Мярна кървав къс. А на него — върха на червен мост, подаващ се от гъста мъгла.

Движещи се наоколо сенки. На тавана сияе флуоресцентна светлина. Появява се женско лице, надвесва се над нея.

Лайла се връща обратно в мрака.

Друго лице. Този път мъжко. Чертите му изглеждат груби и унили. Устните му се движат, но не издават звук. Лайла чува единствено звънене.

Мъжът й маха с ръка. Мръщи се. Устните му отново се движат.

Боли я. Не може да диша от болка. Боли я навсякъде. Чаша вода. Розово хапче. Обратно в мрака.

Пак жената. Дълго лице, тесни очи. Казва нещо. Лайла не чува нищо освен звънтенето. Но вижда думите — те се леят от устата на жената като гъст черен сироп.

Болят я гърдите. Болят я ръцете и краката.

Наоколо се движат сенки.

Къде е Тарик?

Защо не е тук?

Мрак. Рой звезди.

Двамата с баби са застанали някъде нависоко. Той сочи към ечемично поле. Започва да боботи мотор.

Жената с дългото лице стои над нея и я гледа. Лайла не може да диша от болка. Някъде свири акордеон.

Слава богу, пак розово хапче. После дълбока Всичко потъва в дълбока тишина.

Трета част

27

— Знаеш ли коя съм?

Очите на момичето примигват.

— Знаеш ли какво стана?

Устните на момичето потрепват. Тя затваря очи. Преглъща. Ръката й докосва леко лявата буза. Мълви нещо. Мариам се навежда по-близо.

— Това ухо — изрича задъхано момичето. — Не чувам.

През първата седмица момичето само спеше с помощта на розовите хапчета, за които Рашид беше платил в болницата. В съня си промърморваше нещо. Понякога ломотеше неразбрано, крещеше, викаше имена на хора, които Мариам не познаваше. Плачеше насън, ставаше неспокойна, изригваше завивките и тогава Мариам трябваше да я натиска към леглото. А понякога се напъваше, отново и отново, и повръщаше всичко, което Мариам слагаше в устата й.