Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 74

Нещата се развиха със смайваща бързина.

Съветът на командирите бе сформиран преждевременно. Той избра Рабани за президент. Другите фракции протестираха, че това е непотизъм. Масуд призова за мир и търпение.

Изключен от властта, Хекматияр беше бесен. Хазарите, открай време онеправдани и пренебрегнати, кипнаха. Отправяха се закани. Сипеха се обиди. Летяха обвинения. Събранията се разтуряха с гневно затръшване на врати. Градът затаи дъх. В планините зареждаха калашниците. Въоръжени до зъби, но лишени от общ враг, муджахидините бяха намерили врага помежду си.

За Кабул денят на разплата най-сетне беше дошъл.

И когато ракетите заваляха над него, хората хукнаха да търсят убежище. Същото направи и мами. Буквално. Тя отново облече черно, затвори се в стаята си, пусна пердетата и се зави презглава.

24

— Свистенето — каза Лайла на Тарик. — Проклетото свистене, което мразя повече от всичко. Тарик кимна с разбиране.

Не толкова самото свистене, помисли си по-късно Лайла, а секундите между началото му и удара. Краткото и безкрайно междувремие. Неизвестността. Чакането. Нервността на обвиняемия преди произнасяне на присъдата.

Най-често това ставаше вечер, когато тя и баби бяха на масата. Щом чуеха свистенето, те рязко вдигаха глава. Вслушваха се в него със застинали във въздуха вилици и несдъвкана в устата храна. Лайла виждаше отражението на наполовина осветените им лица в черния прозорец, неподвижните им сенки на стената. Свистенето. Сетне взривът, за щастие някъде другаде, последван от въздишка и осъзнаването, че засега са пощадени, докато някъде другаде сред плач и задушливи облаци дим настъпва ад, трескаво ровене с голи ръце, измъкване изпод развалините, на каквото е останало от сестра, брат, внуче.

Но от обратната страна на пощадата беше агонията да се чудиш кой е пострадал. След всеки взрив на ракета Лайла хукваше навън, пелтечейки молитва, убедена, че този път, със сигурност този път Тарик ще е сред жертвите, които ще открият под развалините и дима.

Нощем Лайла лежеше в кревата си и гледаше внезапните бели проблясъци, отразени в прозореца. Вслушваше се в далечните откоси на автомати и броеше ракетите, свистящи отгоре, докато къщата се тресеше и от тавана се сипеше мазилка. Някои нощи, когато светлината от взривовете беше толкова ярка, че човек можеше да чете книга, сънят така и не идваше. А ако заспеше, сънищата й бяха пълни с пожари, откъснати крайници и стонове на ранени.

Утрините не носеха облекчение. Когато мюезинът призоваваше за намаз, муджахидините сваляха оръжието, обръщаха се на запад и се молеха. След това сгъваха килимчетата си, зареждаха пушките и планините обстрелваха Кабул, а в отговор Кабул стреляше по планините, докато Лайла и другите в града наблюдаваха безпомощни като стария Сантяго, пред чийто поглед акулите ръфали парчета от рибата, за която бе мечтал.

Където и да идеше, Лайла виждаше хората на Масуд. Обикаляха улиците и през стотина метра спираха колите за проверка. Облечени в униформи и с неизменните паколи на главата, те седяха по танковете и пушеха. Или оглеждаха минувачите иззад натрупаните по кръстовищата торби с пясък.