Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 69

— Скубеш си веждите — каза тя, докато отваряше конопена торба с ориз до кухненския плот.

— Мъничко.

Мами изсипа ориз в голяма черна тенджера с вода, нави си ръкавите и започна да го разбърква.

— Как е Тарик?

— Баща му е болен от доста време — отвърна Лайла.

— Колко годишен е той?

— Не знам. Май над шейсет.

— Питам за Тарик.

— Ооох. На шестнайсет.

— Той е добро момче. Ти какво ще кажеш?

Лайла сви рамене.

— Въпреки че всъщност вече не е момче, нали? Шестнайсетгодишен. Почти мъж.

— Накъде биеш, мами!

— Наникъде — отвърна майка й с невинна усмивка. — Просто гледам, че ти… Е, нищо, по-добре е да не го казвам.

— Виждам, че искаш — каза Лайла, раздразнена от това заобиколно подкачане.

— Добре — каза мами и скръсти длани върху ръба на тенджерата.

Лайла забеляза нещо неестествено, едва ли не отрепетирано в начина, по който майка й каза това „Добре“ и си скръсти ръцете. Уплаши се, че ще последва тирада.

— Едно беше, когато бяхте малки деца и тичахте наоколо. Нищо опасно. Беше очарователно. Но сега. Сега забелязвам, че носиш сутиен, Лайла.

Това я свари неподготвена.

— Между другото можеше да ми кажеш за сутиена. Не знаех. Разочарована съм, че криеш от мен. — Усетила предимството си, мами продължи да я притиска. — Така или иначе, не става дума за мен или за сутиена. А за теб и Тарик. Той е момче, разбираш ли, и какво го е грижа за някаква си репутация? Но ти… Доброто име на едно момиче, особено, ако е красиво като теб, не се опазва лесно, Лайла. Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.

— Ами вие с баби, дето сте прескачали огради и сте се крили в градините? — попита Лайла, доволна, че се е окопитила бързо.

— Ние бяхме братовчеди. И се оженихме. Искало ли е това момче ръката ти?

— Той ми е приятел. Рафиг. Между нас няма друго — рече Лайла, но прозвуча оправдателно и немного убедително. — Като брат ми е — добави тя, без да се замисли. И разбра, че е направила грешка, още преди лицето на мами да помръкне като черен облак.

— Не, брат не! — отсече категорично мами. — Няма да сравняваш тоя еднокрак син на дърводелец с братята си. Няма друг като твоите братя.

— Не казах, че е… Нямах предвид това.

Мами въздъхна и стисна зъби.

— Както и да е — започна отново тя, но без лукавата игривост отпреди няколко минути. — Опитвам се да ти кажа, че ако не си опичаш ума, хората ще започнат да приказват.

Лайла отвори уста да каже нещо. Не че мами нямаше право. Лайла знаеше, че дните на невинно, весело лудуване с Тарик по улиците са отминали. От известно време насам бе започнала да усеща странни погледи, когато двамата бяха сред хора. Чувстваше, че ги наблюдават, разглеждат ги крадешком и си шушукат за тях — нещо, което не беше долавяла преди. И сега не би го доловила, ако не съществуваше един важен факт — беше влюбена в Тарик. Безнадеждно и отчаяно. Ако той беше наблизо, в главата й се въртяха най-скандални мисли, които не успяваше да пропъди. Представяше си как слабото му голо тяло се е сляло с нейното. Нощем в леглото си тя си представяше, че той целува корема й, удивена колко меки са устните му, колко топли са ръцете му върху шията, гърдите, гърба й и по-надолу. Когато си мислеше така за него, изпитваше вина, но и едно особено топло чувство, което се надигаше от корема й, докато не усетеше, че лицето й гори.