Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 56

— Подай ми онази възглавница. — Той я пъхна под крака си. — Ето. Така е по-добре.

Лайла помнеше първия път, когато й показа дървения си крак. Тогава тя беше на шест. Беше опипала леко опънатата лъскава кожа точно под лявото му коляно. Пръстът й се бе натъкнал на малки твърди бучки и Тарик й беше казал, че това са костни израстъци, които се появяват понякога след ампутация. Беше го попитала дали израстъците му причиняват болка, а той каза, че го боли в края на деня, когато, както си му е редът, кракът се подува като пръст в напръстник и не пасва на протезата. А понякога, особено в жегата, мястото се протривало. „Тогава — бе казал той — то става на плюски, но майка ми има мехлеми, които помагат, и не е чак толкова зле.“

Лайла беше избухнала в сълзи.

„Защо плачеш?“ Отново си беше пристегнал крака с каишката. „Ти поиска да го видиш, ти, ревло! Ако съм знаел, че ще плачеш, нямаше да ти го покажа.“

— Марка — отвърна сега той.

— Какво?

— Гатанката. Отговорът е „марка“. Да отидем в зоологическата градина, след като обядваме, а?

— Ти я знаеше тази, нали?

— Изобщо не.

— Лъжльо!

— Завиждаш ми.

— За какво?

— За мъжката ми интелигентност.

— За мъжката ти интелигентност ли? Така значи? Я ми кажи кой печели винаги на шах?

— Оставям те да печелиш. — Той се разсмя. И двамата знаеха, че това не е вярно.

— А кой закъса по математика? При кого идваш да ти помага за домашното, въпреки че си един клас по-напред, а?

— Щях да съм два по-напред, ако не ме тормозеше тая математика.

— И географията май те тормози.

— Откъде знаеш? Хайде, млък сега. Е, ще отидем ли в зоологическата градина, или не?

Лайла се засмя.

— Ще отидем.

— Чудесно.

— Домъчня ми за теб.

Последва мълчание. После Тарик се обърна към нея и на лицето му имаше бегла усмивка, засенчена от гримаса на неприязън.

— Какво ти става?

Лайла се запита колко ли пъти тя, Хасина и Гити си бяха казвали без колебание една на друга тези думи, и то, след като не са се виждали само два-три дни. „Домъчня ми за теб, Хасина.“ „О, и на мен за теб.“ От гримасата на Тарик Лайла разбра, че в това отношение момчетата се различават от момичетата. Те не парадираха с дружбата. Не изпитваха никаква потребност, никаква нужда от подобни разговори. Лайла си представи, че същото е било и с братята й. Момчетата, даде си сметка тя, се отнасят към приятелството като към слънцето — съществуването му не се обсъжда; радваш се на сиянието му, а не се вторачваш в него.

— Опитвах се да те подразня — каза тя.

— И успя.

Стори й се обаче, че гримасата му поомекна. Както и че загарът по бузите му за миг сякаш стана по-тъмен.

Лайла нямаше намерение да му казва. Дори беше решила, че ще стане беля, ако му кажеше за случката. Някой можеше да пострада, защото Тарик нямаше да я подмине току-така. Но когато по-късно двамата вървяха по улицата към спирката на автобуса, тя пак видя Хадим, облегнат на една стена. Заобиколен от приятелите си, той беше пъхнал палци в гайките на колана си. Ухили й се предизвикателно.