Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 54

— Какво те забави толкова дълго?

— Чичо ми беше болен. Хайде, хайде, влизай.

Той я поведе по коридора към дневната. Лайла обичаше всяко нещо в този дом. Протрития килим в дневната, съшитото от пъстри парчета плат покривало на канапето, обичайния безпорядък в живота на Тарик — топовете плат на майка му, иглите й за шев, набодени на макари, старите списания, кутията на акордеона в ъгъла, очакваща да я отворят широко.

— Кой е? — извика майка му от кухнята.

— Лайла — отвърна Тарик и й издърпа стол да седне. Дневната беше ярко осветена и имаше двойни прозорци, гледащи към двора. На перваза бяха наредени празни буркани, в които майката на Тарик правеше туршия от патладжани и мармалад от моркови.

— Искаш да кажеш нашата снахичка — рече баща му, който влезе в стаята. Той беше дърводелец. Беше прехвърлил шейсет, слабоват и побелял мъж. Предните му зъби бяха раздалечени, а очите — присвити като на човек, прекарал повечето време от живота си на открито. Той разтвори ръце и Лайла се спусна към него, посрещната от приятната и позната миризма на дървени стърготини. Двамата се целунаха три пъти по бузите.

— Ако продължаваш да я наричаш така, тя ще престане да идва у нас — каза майката на Тарик и мина покрай тях с поднос, на който имаше огромна купа, черпак и четири паници. Постави подноса на масата и каза: — Не му обръщай внимание на тоя старец. — После обгърна с длани лицето на Лайла. — Хубаво е да те види човек тук, миличка. Ела, седни. Донесох от там накиснати във вода плодове.

— Масата беше огромна, от светло нелакирано дърво — беше я сковал бащата на Тарик, както и столовете. Покрита беше със зеленикава мушамена покривка на ситни пурпурни полумесеци и звездички. Беше пълно със снимки на Тарик на различна възраст. На някои от ранното му детство той беше с два крака.

— Чух, че брат ти е болен — рече Лайла на бащата на Тарик и потопи лъжицата в паницата си с накиснати във вода стафиди, шамфъстък и кайсии.

Той отвърна, докато си палеше цигара:

— Да, но вече е добре, слава богу.

— Получи инфаркт. За втори път — поясни майката на Тарик и хвърли на баща му укорителен поглед.

Бащата на Тарик изпусна кълбо дим и смигна на Лайла. За пореден път я порази това, че родителите на Тарик можеха спокойно да минат за негови баба и дядо. Майка му го беше родила много след като бе навършила четирийсет.

— Как е баща ти, миличка? — попита майката на Тарик, поглеждайки я над паницата си.

Откакто Лайла я познаваше, тази жена носеше перука, която с годините ставаше бледоморава. Този ден я беше спуснала ниско до веждите, така че се виждаше посивялата коса на слепоочията й. Но на Лайла тя никога не й изглеждаше жалка с тази перука. Виждаше само спокойното уверено лице, умните очи, приятните маниери.

— Добре е — отвърна Лайла. — Все още е в Сило, разбира се. Добре е.

— А майка ти?

— Ту е зле, ту се оправя. Все същото.

— Да — рече замислено майката на Тарик и потопи лъжица в паницата си. — Колко ли тежко, колко ли ужасно е за една майка да е далеч от синовете си.