Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 29

— Оставете я! — извика тя. — Отдръпнете се, оставете я! Плашите я!

Мариам притисна здраво тестото до гърдите си и се запровира през жените около нея.

— Къде отиваш, хамшира?

Тя продължи да се провира, докато някак си се озова извън тълпата и хукна нагоре по улицата. Едва когато стигна до кръстовището, осъзна, че е тичала в погрешна посока. Обърна се и хукна назад с наведена глава, но се спъна, падна и си ожули коляното, а сетне се изправи и пак хукна, като прелетя покрай жените.

— Какво ти става?

— Тече ти кръв, хамшира.

Мариам зави зад един ъгъл, после зад друг. Намери улицата, но не можа да си спомни коя е къщата на Рашид. Втурна се нагоре, после надолу, запъхтяна и готова да се разплаче. Започна да пробва напосоки вратите. Някои бяха заключени, други — отключени, но зад тях имаше непознати дворове, лаещи кучета и сепнати деца. Представи си как Рашид се прибира и я вижда да се лута с разкървавено коляно, изгубена на собствената си улица. И наистина се разплака. Блъскаше врати, панически мълвеше молитви, а лицето й беше мокро от сълзи. И така, докато отвори и видя с облекчение клозета, кладенеца, бараката за инструменти. Затръшна портата зад себе си и пусна мандалото. Рухна на четири крака и повърна. После пролази настрани и седна, облегната на стената с прострени крака. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.

Когато тази вечер Рашид се прибра, носеше кафява книжна торба. Мариам беше разочарована, че не забеляза чистите прозорци, изметените подове, липсата на паяжини. Но той изглеждаше доволен, че вече му е сложила чиния на чиста софра на пода на дневната.

— Сготвих даал — каза Мариам.

— Добре. Умирам от глад.

Тя му поля от ибрика да си измие ръцете и когато той ги избърса, му поднесе димяща купа с даал и чиния с пухкав бял ориз. Беше първото ядене, което му бе направила, и на Мариам й се щеше да е по-спокойна, докато го приготвяше. Защото, докато готвеше, все още бе разтреперана от премеждието и цял ден се тормози за гъстотата на даала, за цвета му. Притесняваше се Рашид да не реши, че е сложила много джоджен или малко куркума.

Той потопи лъжицата в златистия даал.

Мариам се олюля леко. Ами ако се разочарова или разсърди? Ами ако отбутне разгневен чинията настрани?

— Внимавай! — успя да промълви. — Горещо е.

Рашид сви устни и задуха, а после лапна една лъжица.

— Вкусно е — каза. — Малко безсолно, но е добро. Даже доста добро.

Облекчена, Мариам не сваляше очи от него, докато той ядеше. Най-неочаквано изпита гордост. Беше се справила добре, може би дори повече от добре и вълнението, което изпита от тази похвала, я изненада. Неприятното преживяване от тази сутрин поизбледня.

— Утре е петък — рече Рашид. — Какво ще кажеш да те поразходя?

— Из Кабул ли?

— Не, из Калкута.

Мариам примига.

— Шегувам се. Разбира се, че из Кабул. Къде другаде? — Той бръкна в кафявата книжна торба. — Но първо трябва да ти кажа нещо. — И той измъкна от торбата синя бурка. Вдигна я и на коленете му се изсипаха метри надиплен плат. Той ги сгъна, погледна я и поде: — Имам някои клиенти, Мариам, които довеждат съпругите си в работилницата ми. Тия жени идват непокрити, сами говорят с мен, гледат ме в очите без капка свян. Носят грим и поли, под които се виждат коленете им. Понякога дори ме карат аз да им взема мярка, а мъжете им стоят и гледат. Позволяват им такова нещо! Не се притесняват, че непознат докосва босите крака на жените им! Мислят се за модерни и интелигентни, понеже са образовани. Не разбират, че вредят на честта и достойнството си. — Той тръсна глава. — Повечето живеят в богатите квартали на Кабул. Ще те заведа там, ще видиш. Но тези мекушави мъже са и тук, Мариам, съвсем наблизо. Има например един учител надолу по улицата, казва се Хаким. Постоянно виждам жена му Фариба да върви сама по улицата само с кърпа на главата. Става ми неудобно, честно ти казвам, като гледам мъж, който не може да се наложи на жена си. — Той я изгледа строго и продължи: — Но аз съм от друга порода, Мариам. Там, откъдето съм, за един погрешен поглед, за една неподходяща дума се лее кръв. Там, откъдето съм, лицето на жената може да се гледа само от мъжа й и аз искам да запомниш това. Ясно ли е?