Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 26

Той понечи да си тръгне. В коридора поспря, всмука дълбоко от цигарата и присви очи от дима. Мариам помисли, че ще каже нещо, но той не го направи. Затвори вратата и я остави сама с нейния куфар и нейните цветя.

Първите няколко дни Мариам почти не напускаше стаята. Призори се събуждаше за сутрешния намаз от далечния вик на някой мюезин, след което се вмъкваше обратно в леглото. Докато лежеше, чуваше как Рашид се мие в банята и надниква в стаята й, преди да отиде в работилницата си. Гледаше го от прозореца как закрепва обяда си на багажника на колелото и го изкарва през двора на улицата. Гледаше го как потегля, а после едрата му фигура с широки рамене изчезваше зад завоя в края на улицата.

През повечето време тя лежеше в леглото, самотна и нещастна. Понякога слизаше в кухнята, прокарваше ръце по лепкавия шкаф, покрит с мазни петна, докосваше найлоновите пердета на цветя, напоени с миризмата на загорели манджи, ровеше в изметнатите, едва помръдващи чекмеджета, разглеждаше сбирщината от лъжици и ножове, гевгира и нащърбените дървени бъркалки, тези инструменти на новото й всекидневие, и си мислеше за злочестината, която я бе сполетяла. Всичко наоколо й напомняше, че е прокудена от родното си място, доведена насила тук, натрапница в нечий чужд живот. В колибата огладняваше и храната й се услаждаше. Тук червата й рядко къркореха, не й се ядеше.

Понякога си взимаше чиния с изсъхнал бял ориз и къшей хляб и отиваше до прозореца в дневната. От там виждаше покривите на едноетажните къщи по тяхната улица. Виждаше и дворовете им, жените, които простираха и навикваха децата, кокошките, ровещи в мръсотията, лопатите и беловете, завързаните за дървета крави.

Мислеше с копнеж за всички летни нощи, в които двете с нана спяха на плоския покрив на колибата и гледаха сияйната луна над Гул Даман; беше толкова горещо, че ризите залепваха на гърдите им като мокри листа на прозорец. Липсваха й зимните следобеди, когато двамата с молла Файзула четяха на топло в колибата, звънтенето на ледените висулки, падащи по покрива от дърветата, граченето на гаргите, накацали по натежалите от сняг клони.

Сама в къщата, Мариам крачеше неспокойно — от кухнята в дневната, нагоре по стълбите до стаята си и отново надолу по стълбите. Накрая се затваряше в стаята си и се молеше или седеше на леглото, страдаше за майка си и усещаше, че й премалява от мъка по дома.

Щом слънцето запълзяваше на запад, тревогата й се засилваше. Зъбите й започваха да тракат при мисълта за нощта и момента, когато Рашид можеше най-сетне да реши да направи с нея онова, което мъжете правеха с жените си. Лежеше, примряла от ужас, докато той вечеряше долу.

Винаги спираше до стаята й и надникваше вътре.

— Не е възможно да си заспала. Едва седем часът е. Будна ли си? Отговори ми. Хайде.

И настояваше, докато тя не се обадеше в мрака:

— Тук съм.

Той влизаше тихо и сядаше до вратата. Тя виждаше от леглото огромното му тяло, дългите му крака, дима около гърбавия му нос, кехлибарения връх на цигарата, който ту светваше ярко, ту избледняваше в мрака.