Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 25

И тя се разплака.

— За какво ревеш? — попита троснато Рашид, бръкна в джоба на панталона си, разтвори пръстите й и пъхна в шепата й носна кърпа. Запали цигара и се облегна на стената. Гледаше я как притиска кърпата към очите си. — Свърши ли?

Мариам кимна.

— Сигурна ли си? — Да.

Тогава Рашид я хвана за лакътя и я заведе до прозореца на дневната.

— Този прозорец гледа на север — каза той и чукна по стъклото с извития нокът на показалеца си. — Насреща е планината Асмай, виждаш ли, а вляво е планината Али-абад. В подножието й е университетът. Зад нас, на изток, но не можеш да я видиш от тук, е планината Шир Дарва-за. Всеки ден по обед от там гърмят с оръдие. Веднага спри да плачеш! Не се шегувам.

Мариам избърса очите си.

— Това е нещо, което не мога да търпя — каза той намръщено. — Да слушам жена да плаче. Съжалявам. Не понасям сълзи и ревове.

— Искам у дома — рече Мариам.

Рашид изпъшка с раздразнение. Цигареният му дъх я блъсна в лицето.

— Няма да го приема лично. Но само този път.

Той пак я хвана за лакътя и я заведе горе.

На втория етаж имаше тесен слабо осветен коридор и две спални. Вратата на по-голямата беше открехната и Мариам зърна, че и тя като останалата част от къщата е без много мебели — легло в ъгъла с кафяво одеяло и възглавница, стенен гардероб, скрин. С изключение на малко огледало стените бяха голи. Рашид затвори вратата.

— Това е моята стая. — Каза й, че може да се настани в стаята за гости. — Надявам се, че нямаш нищо против. Свикнал съм да спя сам.

Мариам не му каза какво облекчение изпита — поне от това.

Стаята, която щеше да е нейна, беше много по-малка от онази, в която я настаниха у Джалил. В нея имаше легло, стар сивкаво кафяв скрин и малък дрешник. Прозорецът гледаше към двора и улицата. Рашид остави куфара й в ъгъла.

Мариам седна на леглото.

— Не забеляза — каза той и отстъпи към прага. Приведе се, за да се вмести в рамката на вратата. — Погледни към прозореца. Знаеш ли какви са? Сложих ги, преди да тръгна за Херат.

Едва сега Мариам видя на перваза кошница, от която се подаваха бели туберози.

— Харесват ли ти? Ще им се радваш ли?

— Да.

— Тогава можеш да ми благодариш.

— Извинявай, че не ги забелязах. Ташакор…

— Трепериш. Може би те плаша. Така ли е? Боиш ли се от мен?

Мариам не го гледаше, но долови игривост в тона му, нещо като закачка. Тя побърза да поклати глава и си даде сметка, че това е първата й лъжа в техния брачен живот.

— Не? Добре тогава. Браво на теб. Е, това е твоят дом отсега нататък. Ще ти хареса, ще видиш. Казах ли ти, че имаме електричество? През повечето дни и всяка вечер.