Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 14

— Можете ли да ми покажете?

Той разви обвивката на един карамелен бонбон и попита:

— Сама ли си?

— Да.

— Качвай се, ще те откарам.

— Не мога да си платя. Нямам никакви пари.

Подаде й бонбона и каза, че от два часа не е имал клиент и че вече иска да се прибира. Тъй и тъй минавал покрай дома на Джалил.

Мариам седна до него. Двамата потеглиха мълчаливо.

Пътьом тя видя сергии за подправки и малки магазинчета, откъдето хората купуваха портокали и круши, книги, шалове и дори соколи. Деца играеха на топчета сред очертани в прахоляка кръгове. Пред чайните, върху покрити с килими дървени скари мъже пиеха чай и пушеха наргилета.

Старият каруцар зави по широка улица, опасана с иглолистни дървета, и някъде по средата спря коня.

— Я виж, май имаш късмет, дохтар джо. Това там е неговата кола.

Мариам скочи от каруцата. Човекът се усмихна и продължи по пътя си.

Никога досега не беше докосвала автомобил. Прокара пръсти по капака на колата на Джалил — черна, лъскава, с блестящи джанти, в които Мариам видя разплесканото си отражение. Седалките бяха от бяла кожа. Зад кормилото имаше кръгли стъклени кръгчета със стрелки.

За момент чу гласа на нана, който й се подиграваше и поливаше с леден душ жарките й надежди. С подкосени крака приближи портата на къщата и сложи ръце на зида. Беше толкова висок и непристъпен. Трябваше да изпъне шия, за да види върховете на кипарисите, надничащи отвътре. Те се поклащаха от лекия вятър и й се стори, че й кимат за добре дошла. Мариам се мъчеше да устои на вълните от ужас, които я обливаха.

Едно босо момиче отвори портата. Имаше татуировка под долната устна.

— Дошла съм при Джалил хан. Аз съм Мариам, неговата дъщеря.

По лицето на момичето премина сянка на объркване. После за миг като че я позна. На устата й се появи лека усмивка, издаваща любопитство и нетърпение.

— Чакай тук — изрече бързо момичето и затвори портата. Минаха няколко минути. После един мъж я отвори.

Беше висок, с квадратни рамене, сънливи очи и спокойно лице.

— Аз съм шофьорът на Джалил хан — каза учтиво той.

— Кой?

— Неговият шофьор. Джалил хан не е тук.

— Виждам колата му — рече Мариам.

— Замина по спешна работа.

— Кога ще се върне?

— Не каза кога.

Тя заяви, че ще чака.

Човекът затвори портата. Мариам седна и сви колене до гърдите си. Беше привечер и започваше да огладнява. Изяде бонбона на каруцаря. Малко по-късно шофьорът пак излезе.

— Трябва да си вървиш у дома — каза й той. — След по-малко от час ще се стъмни.

— Свикнала съм с тъмното.

— Ще стане и студено. Нека да те закарам вкъщи. Ще му кажа, че си идвала.

Мариам само го изгледа.

— Ще те заведа на хотел тогава. Там можеш да се наспиш. А на сутринта ще видим какво можем да направим.

— Пусни ме вътре.

— Наредено ми е да не го правя. А и никой не знае кога ще се върне той. Може да е след дни.

Мариам скръсти ръце.

Шофьорът въздъхна и я погледна с незлоблив упрек.

През годините Мариам щеше да има предостатъчно възможност да мисли как ли биха се обърнали нещата, ако беше оставила шофьорът да я откара в колибата. Но тя не го направи. Цяла нощ седя пред къщата на Джалил. Видя как небето потъмнява и сенките поглъщат фасадите на къщите наоколо. Татуираното момиче й донесе малко хляб и чиния ориз, но тя заяви, че не ги иска. Момичето ги остави наблизо. От време на време Мариам дочуваше стъпки надолу по улицата, захлопване на врати, приглушени поздрави. Лаеха кучета. Когато й прималя от глад, изяде ориза и хляба. После се заслуша в песента на щурците из градините. Облаци се плъзгаха покрай бледата луна.