Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 143

Вътре имаше увито в целофан сирене.

— Альона. Красиво име. — И се помъчи да зададе въпроса, без да й потрепери гласът. — Жена ти?

— Моята коза. Красиво име — каза и я загледа в очакване да извика спомена.

И тогава Лайла се сети. Съветският филм.

Альона беше капитанската дъщеря, момичето, което обичаше помощник-капитана. Беше в деня, когато тя, Тарик и Хасина гледаха как съветските танкове и камионетки напускат Кабул, а Тарик беше нахлупил онази смешна руска ушанка.

— Трябваше да я завържа за един кол на двора — говореше Тарик. — И да направя ограда. Заради вълците. В подножието на планината, където живея, има гора, на около половин километър е, с борове, ели, кедър. Вълците обикновено се крият в гората, но блееща коза, която иска да обикаля свободно насам-натам, може да ги накара да излязат от там. Затова е оградата. И колът.

Лайла го попита за коя планина говори.

— За Пир Панджал в Пакистан — отвърна той. — А градчето, в което живея, се казва Мъри. Курортно селище на час път от Исламабад. Там е хълмисто и зелено, има много дървета и е на високо. Затова през лятото е хладно. Идеално е за туристи.

Англичаните го построили като планински пост близо до армейския им щаб в Равалпинди, обясни той, за да имало къде да бягат от жегата викторианците. И досега били запазени няколко реликви от колониалните времена — отворената понякога чайна, бунгалата с тенекиени покриви, на които им казвали „котиджи“, и изобщо такива неща. Градчето било малко и приятно. На главната улица й викали „Мол“ и на нея били пощата, пазарът, няколкото ресторанта, магазинчетата, които продавали скъпо и прескъпо на туристите цветно стъкло и ръчно тъкани килими. Необичайното било, че една седмица движението по Мола било само в едната посока, а на следващата — в другата.

— Хората там казват, че и в Ирландия движението е такова на места — рече Тарик. — Няма как да го знам. Но така или иначе не е зле. Животът е обикновен, но ми харесва. Харесва ми да живея там.

— С козата си. С Альона.

Лайла го каза не толкова като шега, колкото като подмолно въведение към друг разговор като например кой друг е с него там и се тревожи дали вълците няма да изядат козата. Но Тарик продължи само да кима.

— И аз съжалявам за родителите ти — каза той.

— Чул си.

— Разговарях с няколко твои съседи. — Последва пауза, през която Лайла се зачуди какво още му бяха казали съседите. — Не познавам никого. От старите времена, искам да кажа.

— Всички умряха или заминаха някъде. Не е останал нито един човек, когото познаваш.

— Не мога да позная Кабул.

— Нито пък аз — каза Лайла. — А не съм го напускала.

— Мами има нов приятел — обяви Залмай по-късно, след като Тарик си беше отишъл и те бяха вечеряли. — Мъж.

Рашид вдигна очи.

— Така ли?

Тарик попита може ли да пуши.

И тръскайки пепел в чинийка, разказа, че прекарали известно време в бежанския лагер Назир Бах близо до Пешавар. Когато пристигнали там, вече имало шейсет хиляди афганистанци.

— Не беше толкова лошо като в другите лагери, като, пази Боже, в Джалозай. По едно време реших, че е един вид образцов лагер от времето на Студената война, който Западът е можел да посочи и да докаже на света, че не само е внасял оръжие в Афганистан. Това било обаче по времето на войната със Съветския съюз, времето на джихада, на засиления интерес на целия свят и щедрото финансиране, на посещенията на Маргарет Тачър.