Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 12

После опита да й внуши чувство за вина.

— Ще умра, ако отидеш при него, просто ще умра. Джинът ще дойде и ще получа пристъп. Ще видиш, ще си глътна езика и ще умра. Не ме оставяй, Мариам джо. Моля те, ще умра, ако ме оставиш. Знаеш, че те обичам.

Мариам каза, че отива да се поразходи. Боеше се, че ако остане, може да изрече обидни неща като например, че джинът е една измислица. Джалил й бе казал, че нана страда от болест, която си има име и се лекува с хапчета. Искаше да я попита защо отказва да се прегледа при лекарите на Джалил, както той настояваше, защо не иска да взема лекарствата, които й е донесъл. Стига да посмееше, Мариам щеше да й каже, че се е уморила да бъде оръдие на отмъщението, да бъде лъгана, обвинявана и използвана. Беше й омръзнало майка й да изкривява истината за техния живот и да я превръща в повод за недоволство от света.

Страх те е, нана, щеше навярно да й каже. Страх те е, че мога да намеря щастието, което никога не си имала. А ти не искаш да съм щастлива. Не искаш да живея добре. Ти си тази, която има студено и кораво сърце.

В единия край на сечището Мариам си имаше любимо място, откъдето се виждаше надалеч. Тя седна на сухата топла трева. От тук Херат приличаше на дъска за детска игра — Женската градина на север от града, пазарът Чар-сук и развалините на старата крепост на Александър Велики на юг. Виждаше минаретата, които приличаха на пепеляви пръсти на великани, и улиците, които във въображението й гъмжаха от хора, каруци и мулета. Гледаше лястовиците, които се спускаха рязко и кръжаха над нея. Завиждаше на тези птички. Те бяха стигали до Херат. Бяха летели над неговите джамии и пазари. Може би бяха кацали по стените на къщата му, по стъпалата пред киното му.

Тя взе от земята десет камъчета и ги подреди в три колонки. Беше игра, която си играеше сама от време на време, когато нана не я наблюдаваше. Сложи четири камъчета в първата колонка за децата на Хадиджа, три във втората за тези на Афсун и три в третата за децата на Наргис. Отстрани постави самотно единайсето камъче.

На другата сутрин Мариам облече кремава рокля до коленете и памучни шалвари и си сложи зелен хиджаб на главата. Малко се притесни, че е зелен и не подхожда на роклята й, но нямаше друг — белият беше прояден от молци.

Погледна часовника. Стар часовник със стрелки и черни цифри върху ментово зелен циферблат, подарък от молла Файзула. Беше девет часът. Зачуди се къде е нана. Щеше й се да излезе навън и да я потърси, но се ужасяваше от разправията и огорчения й поглед. Щеше да я обвини в предателство. Щеше да се присмее на неуместните й амбиции.

Мариам седна. Опита се да убие времето, като отново и отново рисуваше слонове, без да вдига молива от листа, както я беше учил Джалил. От седенето се схвана, но не посмя да легне, за да не си измачка роклята.

Когато стрелките най-сетне застанаха на единайсет и половина, Мариам пусна в джоба си единайсетте камъчета и излезе от колибата. На път към потока видя майка си да седи на стол в сянката на една плачеща върба. Не беше сигурна дали и тя я видя.