Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 13

Зачака на мястото, където се бяха разбрали предния ден. По небето преминаха няколко сиви облака с формата на карфиол. Джалил й беше обяснил, че облаците са сиви, защото са плътни и горната им част поглъща цялата слънчева светлина, а в средата остава тъмно. „Това, което виждаш, Мариам джо, е мракът в корема им.“

Мина известно време.

Мариам се върна в колибата. Този път заобиколи по западния край на сечището, за да не минава покрай майка си. Погледна часовника. Наближаваше един часът.

Той е зает човек, помисли си тя. Изникнало е нещо непредвидено.

Върна се при потока и почака още известно време. Над главата й закръжиха косове, после се гмурнаха някъде в тревата. Дълго наблюдава една гъсеница, която напредваше бавно, но упорито по стеблото на магарешки трън. Чака, докато краката й не изтръпнаха. Този път не се върна в колибата. Нави шалварите си до коленете, прекоси потока и за пръв път в живота си се отправи към Херат.

Нана не беше права и за Херат. Никой не я сочеше с пръст. Никой не й се присмиваше. Мариам вървеше по шумни, многолюдни улици с кипариси от двете страни, сред несекващ поток от пешеходци, велосипедисти и теглени от мулета каруци, но никой не я замери с камък. Никой не я нарече харами. Дори не я поглеждаха. За свое удивление тя неочаквано се оказа обикновено същество.

Постоя известно време край един овален фонтан в центъра на голям парк, откъдето тръгваха посипани с камъчета пътеки. Погали с възхита красивите мраморни коне около фонтана и втренчи във водата блеснали очи. После погледа тайничко група момчета, които пускаха хартиени корабчета. Хората се разхождаха по пътеките, седяха на пейките и пиеха чай.

Навсякъде имаше цветя — лалета, лилии, петунии с окъпани от слънчева светлина листенца.

Мариам не можеше да повярва, че е тук. Сърцето й щеше да се пръсне от възбуда. Искаше й се молла Файзула да може да я зърне отнякъде. Колко безстрашна щеше да му се стори тя. Колко храбра! Жадуваше час по-скоро да се потопи в новия живот, който я очакваше в този град, живот с баща, със сестри и братя, живот, в който щеше да обича и да бъде обичана, без уречени броени часове, без срам.

Въодушевена, Мариам тръгна обратно към широката улица до парка. Мина покрай възрастни продавачи със загрубели лица, седнали в сянката на чинарите. Те я гледаха безстрастно иззад пирамиди от череши и планини от грозде. Боси момчета тичаха след колите и автобусите и размахваха чанти с дюли. Мариам застана на един ъгъл и се загледа в минувачите, неспособна да проумее как могат да са толкова безразлични към чудесата край тях.

След малко се престраши да попита един възрастен каруцар дали знае къде живее Джалил, собственикът на киното. Човекът имаше бузесто лице, на което пъстрееше чапан с цветовете на дъгата.

— Не си от Херат, нали? — отбеляза дружелюбно той. — Всеки знае къде живее Джалил хан.