Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 136

— Само ще поговорим, миличка — каза Лайла. — Аз съм тук. Чу ли? Тук ще бъда.

— Защо ние с теб не излезем вън за минута, Азиза джо? — рече Мариам. — Майка ти трябва да си поговори с кака Заман. Само за мъничко. Хайде, ела.

Когато останаха сами, Заман попита за рождената дата на Азиза, за заболявания, алергии. Попита за бащата на детето и Лайла се почувства странно да изрече лъжа, която си беше самата истина. Заман слушаше, а лицето му не издаваше нито доверие, нито скептицизъм. Каза, че управлява сиропиталището на честна дума. Щом тя твърди, че мъжът й е умрял и не може да се грижи за децата си, той не го подлага на съмнение.

Лайла заплака.

Заман остави писалката си.

— Срамувам се — каза дрезгаво Лайла с ръка на устата.

— Погледнете ме, хамшира.

— Що за майка е тази, която изоставя децата си?

— Погледнете ме.

Лайла вдигна очи.

— Вината не е ваша. Чувате ли ме? Не вие, а онези диваци трябва да бъдат обвинявани. Те ме карат да се срамувам, че съм пущун. Опозориха името на моите сънародници. А и не сте единствена, хамшира. Постоянно имаме майки като вас, постоянно. Майки, които не могат да изхранват децата си, защото талибаните не им дават да излязат от къщи и да работят. Тъй че не се обвинявайте. Никой тук не ви кори. Разбирам ви — каза той и се наклони напред. — Разбирам ви, хамшира.

Лайла избърса очи с крайчеца на бурката. — Колкото до това място — въздъхна Заман и разпери ръка, — сама виждате, че е в плачевно състояние. Постоянно сме без пари, постоянно се борим, търсим изход. Получаваме нищожна помощ от талибаните. Но се справяме. И ние като вас правим каквото трябва. Аллах е добър и сърдечен. Аллах се грижи и докато Той се грижи, аз пък ще се постарая Азиза да е нахранена и облечена. Поне това мога да обещая. Лайла кимна.

— Разбрахме ли се? — Той се усмихна дружелюбно.

— Но вие плачете, хамшира. Не позволявайте детето да види, че плачете.

Лайла пак избърса очи и рече задавено:

— Бог да ви благослови, братко.

Но опасенията на Лайла се сбъднаха и когато дойде време да се сбогуват, настана ад. Азиза изпадна в паника.

На път към къщи, облегната на Мариам, Лайла чуваше пронизителните писъци на детето си. Виждаше как дебелите мазолести пръсти на Заман хващат ръцете на Азиза, как ги дърпат, отначало нежно, после по-твърдо, а накрая и силно, за да я откопчат от нея. Виждаше как Азиза рита в ръцете му, докато той се отдалечава, чуваше я да крещи, сякаш майка й щеше да изчезне от лицето на земята. Видя себе си как тича по коридора с наведена глава и надигащ се в гърлото вой.

— Усещам миризмата й — каза тя в къщи на Мариам. Зарея поглед над рамото й, през двора и стените, към кафявите като храчка на пушач планини. — Усещам дъха й, докато спи. А ти? Ти усещаш ли го?

— О, Лайла джо — отвърна Мариам. — Недей. Каква полза от това? Каква?

Отначало Рашид скланяше пред молбите й и ги придружаваше до сиропиталището — нея, Мариам и Залмай, макар да се стараеше да й покаже какво огромно усилие е това за него. Натякваше й на какво изтезание го подлага, колко го заболяват краката и гърбът от изтощителния път до там и обратно. Правеше всичко възможно тя да разбере какво тежко бреме е за него ходенето до сиропиталището.