Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 127

Сега в стаята влезе Залмай и докато Рашид го наблюдаваше с нетърпението на зяпачите, които чакат простите фокуси на уличните факири, детето дръпна кабела, натисна копчетата и плесна длани върху черния екран. Когато ги вдигна, потните им следи изчезнаха бавно от стъклото. Рашид гледаше с горда усмивка как Залмай продължи да лепи длани по екрана, да ги вдига и пак да ги залепва.

Талибаните бяха забранили телевизията. Иззетите видеокасети се унищожаваха публично — лентите се изтръгваха и се накачаха по оградите. Сателитните чинии увисваха от уличните лампи. Но Рашид заяви, че само защото нещо е забранено, не значи, че не може да бъде намерено.

— Утре ще потърся касети с анимационни филми — каза той. — Няма да е проблем. На черния пазар можеш да купиш всичко.

— Тогава може би ще ни купиш нов кладенец — рече Лайла и си спечели един убийствен поглед.

По-късно, след поредната вечеря само с бял ориз и без чай поради сушата, той й каза решението си, след като изпуши цигара.

— Не — отсече Лайла.

Рашид заяви, че това не е молба.

— Не ме е грижа дали е молба или не.

— Ще размислиш, като научиш цялата истина.

И заяви, че е заел пари от повече приятели, макар да не си е признал, че само парите от дюкяна вече не стигат за пет гърла.

— Не ти казах по-рано, за да ти спестя тревогите. Освен това ще се изненадаш колко много може да спечели тя.

Лайла отново каза „не“. Бяха в дневната, а Мариам и децата — в кухнята. Лайла чуваше тракането на чинии, пронизителния смях на Залмай, гласа на Азиза, която обясняваше нещо на Мариам със сериозен тон.

— Ще има други като нея, дори по-малки — каза Рашид. — Всички в Кабул го вършат.

Лайла му каза, че не я интересува какво правят с децата си другите.

— Ще я държа под око — рече нервно Рашид, поизгубил търпение. — Мястото е безопасно. Отсреща има джамия.

— Няма да разреша да превърнеш дъщеря ми в улична просякиня — озъби се Лайла.

Плесницата изплющя, главата й се извъртя от сблъсъка на едрата му длан и бузата й и шумовете в кухнята заглъхнаха. За момент къщата притихна напълно. Последва тропот на забързани стъпки, преди Мариам и децата да се появят в дневната. Очите им се стрелкаха от Лайла към Рашид и обратно.

После Лайла го удари с юмрук.

За пръв път удряше някого, ако не се брояха закачливите шамарчета, които тя и Тарик си бяха разменяли. Но те бяха по-скоро гальовни пошляпвания, отколкото удари, неловки и дружелюбни, удобен израз на силни и смущаващи желания. Бяха насочени към рамото, което Тарик с професорски глас наричаше „делтовиден мускул“.

Лайла проследи дъгата, която свитият й юмрук описа във въздуха, и усети под кокалчетата си хлътването на четинестата буза на Рашид. Чу се тъп звук, сякаш торба с ориз падна на пода. Удари го силно и той залитна две крачки назад.

От другия край на стаята се чуха ахване, скимтене и писък, но Лайла не разбра кое от чия уста е излязло. В момента беше прекалено слисана, за да се вълнува от подобни неща, защото чакаше съзнанието й да навакса изоставането от по-бързата й ръка. И когато това се случи, й се стори, че се усмихна. А може би се ухили, когато за нейна изненада Рашид излезе тихо от стаята.