Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 126

— Нещата ще се оправят. Винаги става така. Погледни колко се радва. Виждаш ли?

Повечето дни Лайла беше лишена от сина си. Рашид го взимаше със себе си в работилницата и му позволяваше да лази под отрупания му тезгях, да си играе със стари гумени подметки и парчета кожа. Ковеше налчета, работеше на шмиргела, но не го изпускаше от поглед. Ако Залмай събореше някоя поставка за обувки, Рашид го смъмряше кротко и спокойно, почти на шега. Ако пак го направеше, Рашид оставяше чука, слагаше Залмай на тезгяха и му говореше благо.

Търпението му към сина му беше дълбок и непресъхващ кладенец.

Вечерта двамата се прибираха заедно, Залмай положил глава на рамото на баща си, и от тях се носеше миризма на лепило и кожа. Усмихваха се лукаво като хора, които си имат обща тайна, сякаш цял ден са седели в сумрачния дюкян и са кроили тайни заговори. Залмай обичаше да седне на вечеря до баща си и да играят техни си игри, докато Мариам, Лайла и Азиза слагаха чинии на софрата. Тупаха се един друг по гърдите, кикотеха се, замеряха се със залци, шушукаха си съзаклятнически. Ако Лайла им направеше забележка, Рашид вдигаше поглед, изпълнен с раздразнение от нежеланата намеса. Ако поискаше да вземе Залмай — или по-лошо, Залмай протягаше ръце към нея, Рашид я поглеждаше кръвнишки.

Лайла се отдръпваше наранена.

После една вечер, няколко седмици след като Залмай навърши две години, Рашид се върна вкъщи с телевизор и видео. Денят беше сравнително топъл, почти приятен, но вечерта захладя и нощта обещаваше да е мразовита и беззвездна.

Той сложи телевизора и видеото на масата в дневната и каза, че ги е купил на черния пазар.

— Още един дълг ли? — попита Лайла.

— Това е „Магнавокс“.

Азиза влезе в стаята и щом видя телевизора, хукна към него.

— Внимателно, Азиза джо — извика Мариам. — Не го пипай.

Косата на момиченцето беше станала светла като на майка й и Лайла виждаше на бузите й своите трапчинки. Беше се превърнала в мълчаливо и замислено дете, твърде сериозно за своите шест годинки. Лайла се удивляваше на начина, по който дъщеря й разговаряше, на напевната й ритмична реч, на дълбокомислените паузи и интонации, неподхождащи на невръстното телце, от което излизаше този глас на възрастен човек. Азиза беше тази, която с бодра вещина бе поела задачата всяка сутрин да буди Залмай, да го облича, да го храни на закуска, да сресва косата му. Тя го слагаше да спи следобед, тя изпълняваше ролята на спокоен укротител на своя палав брат. Заради него беше придобила навика да върти заканително глава като възрастен човек.

Азиза натисна копчето на телевизора. Рашид се намръщи, сграбчи китката й, тупна я на масата и рече:

— Този телевизор е на Залмай.

Момиченцето отиде при Мариам и се покатери в скута й. Двете бяха неразделни. Напоследък с благословията на Лайла Мариам беше започнала да учи Азиза на стихове от Корана. Детето можеше вече да рецитира наизуст сура „Ал Ихлас“, сура „Ал Фатиха“ и вече знаеше как да изпълнява всичките ритуали на молитвата.

„Това е, което мога да й дам — беше казала Мариам на Лайла, — тези знания, тези молитви. Те са единственото богатство, което някога съм имала.“