Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 124

Лекарката си пое дъх. После й каза, че в болницата няма упойка.

— Но ако забавим раждането, ще загубите бебето.

— Режете ме тогава — рече Лайла, отпусна се обратно на леглото и сви колене. — Режете ме и ми дайте моето бебе.

Лайла лежеше на носилка в старата мръсна операционна, докато лекарката си миеше ръцете в един леген. Лайла трепереше. Поемаше си въздух през зъби всеки път, когато сестрата бършеше корема й с потопено в жълтеникавокафява течност парцалче. Друга сестра стоеше на вратата. Беше я открехнала и надничаше в коридора.

Лекарката си беше свалила бурката и Мариам видя, че е с буйна сребриста коса, натежали клепачи и малки торбички от умора под очите.

— Искат от нас да оперираме с бурки — обясни тя и кимна към сестрата до вратата. — Тя стои на пост. Ако ги види да идват, веднага ги обличаме.

Изрече всичко това делово, почти безразлично и Мариам разбра, че тя е надрасла обидата. Ето една жена, помисли си тя, проумяла, че е щастлива, задето все пак работи, и осъзнала, че винаги има нещо, нещо друго, което могат да ти отнемат.

До всяко рамо на Лайла имаше по една вертикална метална пръчка и същата сестра, която й беше измила корема, закопча за тях един чаршаф. Лекарката изчезна от погледа й.

Мариам застана до главата й и се наведе над нея така, че бузите им се докоснаха. Усещаше как зъбите на Лайла тракат. Двете се хванаха за ръце.

През завесата Мариам виждаше как сянката на лекарката отива надясно, а тази на сестрата — наляво. Устните на Лайла се разпънаха до краен предел. По стиснатите й зъби се появиха балончета слюнка. Издаваше резки съскащи звуци.

— Кураж, сестричке — рече лекарката и се наведе над нея.

Очите на Лайла се отвориха рязко, устата й зейна. Тя остана така, още и още, и още, главата й се тресеше, жилите на врата й се изпънаха, от лицето й течеше пот, пръстите й се впиваха в ръцете на Мариам.

Мариам щеше винаги да се възхищава на Лайла за това колко дълго издържа, преди да закрещи.

40

Есента на 1999 г.

Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посочи малка полянка зад бараката.

— Може тук — каза. — Мястото е закътано.

Двете се редуваха да копаят усилено, като трупаха пръстта отстрани. Нямаха намерение да правят голяма и дълбока дупка, тъй че не очакваха да е толкова трудно, колкото се оказа. Започналата през 1998 година суша ги мъчеше вече втора година. През миналата зима почти не валя сняг, а през цялата пролет не капна и капка дъжд. Навред из страната селяните изоставяха спечената си земя, продаваха каквото имаха и бродеха от село на село да търсят вода. Отиваха в Пакистан или в Иран. Пристигаха в Кабул. Но и тук водата беше на свършване и плитките кладенци бяха пресъхнали. Опашките пред дълбоките бяха толкова дълги, че Лайла и Мариам чакаха с часове да им дойде редът. Коритото на река Кабул пресъхна и се превърна в обществен клозет — в него нямаше нищо освен изпражнения и боклуци.

Така че те продължаваха да размахват лопатата и да се борят с пръстта, но изгорялата от слънцето земя се беше превърнала в камък.