Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 122

Мариам помогна на Лайла да седне до една стена, чиято опадала мазилка беше оставила очертания на непознати страни. Лайла се клатеше напред-назад и притискаше с ръце корема си.

— Ще ги накарам да те прегледат, Лайла джо, ще видиш.

— Побързай — рече Рашид.

Пред гишето за регистрация имаше тълпа жени, които се блъскаха. Някои все още държаха на ръце бебетата си. Други се откъснаха от останалите и се спуснаха към двойните врати, зад които бяха лекарските кабинети. Въоръжен талибан им препречи пътя и ги върна назад.

Мариам си запроправя път, като застопоряваше пети и се промушваше между лакти, бедра и рамене. Една жена я ръгна с лакът в ребрата и тя също я ръгна. Друга посегна отчаяно към лицето й и тя я перна през ръката. За да се провре напред, дереше с нокти вратове и ръце, дърпаше коси и забрадки и когато една жена й изсъска ругатня, тя не й остана длъжна.

Сега разбираше какво е готова да пожертва една майка. Благоприличието беше само едно от многото неща. Помисли си с разкаяние за нана, за жертвите, които и тя беше направила. Нана, която можеше да я даде в приют или да я захвърли в някоя канавка и да избяга. Но тя не го беше направила. Беше понесла срама да роди харами, беше подчинила живота си на неблагодарната задача да отгледа Мариам и по свой си начин да я обича. А накрая Мариам беше предпочела Джалил пред нея. Докато се бореше с настървение да си проправи път в навалицата, й се прииска да е била по-добра към нана. Съжали, че не е осъзнавала какво е да си майка, както осъзнаваше сега.

Оказа се лице в лице с една сестра, покрита с мръсна сива бурка. Сестрата говореше с млада жена, чиято бурка беше изцапана с кръв.

— Водите на дъщеря ми изтекоха, но бебето не излиза — извика Мариам.

— Аз разговарям с нея! — изкрещя окървавената млада жена. — Чакай си реда!

Тълпата се люшкаше като високата трева около колибата, когато вятърът задухаше силно. Една жена зад нея крещеше, че момиченцето й е паднало от дърво и си е счупило ръката. Друга викаше, че в изпражненията й има кръв.

— С треска ли е? — попита сестрата. На Мариам й трябваше известно време, за да разбере, че говорят на нея.

— Не.

— Кървене?

— Не.

— Къде е?

Мариам посочи над покритите глави мястото, където Лайла седеше с Рашид.

— Ще стигна до нея — каза сестрата.

— След колко време? — извика Мариам. Някой я беше сграбчил за раменете и я дърпаше назад.

— Не знам — отвърна сестрата и обясни, че имат само две лекарки и че и двете оперират в момента.

— Тя има болки — каза Мариам.

— Аз също — извика жената с кървящата глава. — Чакай си реда!

Избутаха Мариам назад. Вече не виждаше сестрата, скрита от рамене и глави. Замириса й на повръщано.

— Иди я поразходи — извика сестрата. — И чакайте.

Навън беше вече тъмно, когато сестрата най-сетне ги извика. Родилното беше помещение с осем легла, на които стенеха и се гърчеха жени, а за тях се грижеха забулени сестри. Между леглата нямаше завеси. Настаниха Лайла в дъното под прозорец, който беше покрит с черна боя. Наблизо имаше мивка — напукана и суха, и опънато над нея въже за пране, на което висяха захабени хирургически ръкавици. В средата на помещението Мариам видя алуминиева маса с две табли. На горната имаше сивкаво одеяло, а долната беше празна.