Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 121

Но на сутринта, както и през следващите сутрини гаденето не минаваше, а после се усили и се превърна в нещо тревожно познато.

Един студен мрачен следобед скоро след това Лайла легна по гръб на пода на спалнята. Мариам спеше с Азиза в стаята си.

В ръцете си Лайла държеше метална спица, която бе измъкнала с клещи от колелото на изоставен велосипед. Намери го в същия онзи тесен проход между къщите, където целуна Тарик преди години. Лежа дълго на пода с разтворени крака и поемаше въздух през зъби.

Обожаваше Азиза от мига, в който разбра за съществуването й. Нямаше и помен от това съмнение, от тази несигурност. Колко ужасно е, помисли си сега, една майка да се бои, че няма да обича собственото си дете. Колко неестествено. И все пак, легнала така на пода с потни, готови да използват спицата ръце, трябваше да се запита би ли могла да обикне някога детето на Рашид така, както обичаше детето на Тарик.

В крайна сметка не можа да го направи.

Не страхът, че ще й изтече кръвта и ще умре, я накара да пусне спицата, не дори мисълта, че това е грях, в което се съмняваше. Лайла пусна спицата, защото не можеше да приеме онова, което муджахидините бяха повтаряли ентусиазирано — че по време на война се налага да се отнема невинен живот. Нейната война беше с Рашид. Бебето беше невинно. А и вече бяха извършени достатъчно убийства. Лайла беше видяла твърде много хора да намират смъртта си в кръстосан огън между врагове.

39

Септември 1997 г.

— Тази болница вече не лекува жени — изрева въоръженият пазач. Стоеше на най-горното стъпало и гледаше смразяващо събралата се пред болница „Малалай“ тълпа.

Надигна се глух ропот.

— Но това е женска болница! — извика една жена зад Мариам. Последваха одобрителни викове.

Мариам премести Азиза от едната в другата си ръка. Със свободната стисна дланта на Лайла, която стенеше и на свой ред беше преметнала ръка през врата на Рашид.

— Вече не е — заяви талибанът.

— Жена ми ражда! — извика набит мъж — Нима ще я оставиш да роди на улицата, братко?

През януари същата година Мариам беше чула съобщението, че мъжете и жените ще се лекуват в отделни болници, че целият женски персонал ще бъде уволнен от болниците в Кабул и изпратен в един общ център. Никой не повярва в това, а и талибаните не го бяха въвели. Досега.

— Ами болницата „Али Абад“? — извика друг мъж.

Талибанът поклати глава.

— Онази в Уазир Акбар хан?

— Само за мъже — отсече той.

— А какво да правим ние?

— Вървете в „Рабия Балхи“ — отвърна талибанът.

Една млада жена си проби път напред и каза, че вече е била там. Нямали чиста вода, нито кислород, нито лекарства, нито ток.

— Няма нищичко.

— Там отивате — каза пазачът.

Последваха още стенания, викове и една-две ругатни. Някой хвърли камък.

Талибанът вдигна своя калашник и стреля няколко пъти във въздуха. Друг талибан зад него размаха камшик.

Тълпата се разпръсна бързо.

Чакалнята на „Рабия Балхи“ гъмжеше от жени и деца. Въздухът вонеше на пот и мръсни тела, на урина, цигарен дим и дезинфектанти. Под лениво въртящия се вентилатор на тавана се гонеха деца и прескачаха опънатите крака на дремещи бащи.