Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 120

— Чудя се какво ли са направили с киното на баща ми — каза Мариам един ден. — Ако все още го има. И ако все още е негово.

Харабат, старият квартал на музикантите, утихна. Музикантите бяха пребити и хвърлени в затвори, а техните рубаби, тамбури и хармониуми — стъпкани. Талибаните отидоха на гроба на любимия певец на Тарик Ахмад Захер и го надупчиха с куршуми.

— Покойник е от почти двайсет години — каза Лайла на Мариам. — Не стига ли да умреш веднъж?

Рашид не страдаше особено от талибаните. Трябваше просто да си пусне брада, и той го направи, и да ходи в джамията, което също правеше. Рашид се отнасяше към новите управници със своего рода незлобливо и снизходително недоумение, както би се отнасял към непредсказуем братовчед особняк, склонен към забавни и скандални постъпки.

Всяка сряда вечер, когато талибаните обявяваха имената на определените за наказание, той слушаше „Гласът на шариата“. После в петък отиваше на стадиона „Гази“, купуваше си пепси и гледаше спектакъла. А в леглото караше Лайла да слуша странно въодушевените му разкази за отрязването на ръце, боя с камшици, бесенето и отсичането на глави.

— Днес видях как един преряза гърлото на убиеца на брат си — каза й една нощ и изпусна облак дим.

— Те са диваци — отвърна Лайла.

— Така ли мислиш? В сравнение с кого? Руснаците убиха един милион души. А знаеш ли колко много хора убиха муджахидините само тук, в Кабул, през последните четири години? Петдесет хиляди! Толкова безсмислено в сравнение с това да отсечеш ръцете на няколко крадци.

— Око за око, зъб за зъб. В Корана го пише. Освен това, я ми кажи, ако някой убие Азиза, няма ли да искаш да си отмъстиш за нея?

Лайла го стрелна с възмутен поглед и потръпна от отвращение.

— Това ми е мисълта.

— Ти си също като тях.

— Интересен цвят на очите има, Азиза. Не си ли съгласна? Не е нито твоят, нито моят.

Рашид се извъртя с лице към нея и я одраска леко по бедрото със закривения нокът на показалеца си.

— Нека ти обясня. Ако, да речем, ми влезе мухата в главата — не казвам, че ще стане, но би могло, — ще съм в правото си да дам Азиза на някого. Как ще ти хареса това? Или мога да ида някой ден при талибаните, просто да вляза и да кажа, че те подозирам за едно или друго. Само толкова. На кого, мислиш, ще повярват? Какво, смяташ, ще направят с теб?

Лайла си отдръпна крака от него.

— Не че ще го направя. Няма. Сигурно не. Познаваш ме.

— Жалък си.

— Ти си по силните приказки. Никога не съм харесвал тази самонадеяност в теб. Дори като малка, когато тичаше наоколо с оня сакатия, си мислеше, че си много умна с твоите книги и стихове. Каква работа ти върши сега това, че си начетена? Кой те спаси да не останеш на улицата, акълът ти или аз? Аз ли съм жалък? Половината жени в този град са готови на всичко да имат мъж като мен. На всичко.

Той се обърна по гръб и издиша цигарен дим към тавана.

— Обичаш силните приказки, нали? Е, ще ти кажа една: оцеляване. Ето какво правя тук, Лайла. Грижа се за твоето оцеляване.

През остатъка от нощта й прилошаваше от мисълта, че всяка негова дума, до най-последната, е истина.