Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 10

Тъкмо той й каза през лятото на 1973 година, когато тя беше на четиринайсет, че крал Захир шах, управлявал четирийсет години от Кабул, е свален с безкръвен преврат.

— Извърши го братовчед му Дауд хан, докато кралят беше на лечение в Италия. Спомняш си Дауд хан, нали? Разказвал съм ти за него. Когато ти се роди, той беше министър-председател. Афганистан не е вече монархия, Мариам. Разбираш ли, той е вече република и Дауд хан е президент. Носят се слухове, че социалистите в Кабул са му помогнали да вземе властта. Не че той самият е социалист, но те му били помогнали. Поне така се говори.

Мариам го попита какво значи социалист и Джалил започна да й обяснява, но тя едва го чуваше.

— Слушаш ли?

— Да.

Той видя, че гледа издутината в страничния джоб на сакото му.

— Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече. — Измъкна от джоба си кутийка и й я подаде.

От време на време й носеше малки подаръци. Веднъж гривна от червеникав халцедон, друг път огърлица от лазурит. Мариам отвори кутийката и откри в нея медальон във формата на листо с висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

— Сложи го, Мариам джо.

Тя окачи медальона на врата си и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че приличаш на кралица — засия от щастие Джалил.

После, когато той си отиде, нана видя медальона на врата на Мариам.

— Номадско украшение — каза тя. — Виждала съм как ги правят. Разтопяват монетите, които хората им хвърлят, и правят украшения. Да го видим другия път да ти донесе злато, този твой безценен баща. Да го видим, я.

Дойдеше ли време Джалил да си тръгне, Мариам не помръдваше от прага, докато той не изчезнеше от погледа й. Беше сломена от мисълта за седмицата, която заставаше между нея и следващото му посещение като нещо огромно и непоклатимо. Винаги затаяваше дъх, докато гледаше как се отдалечава, и броеше наум секундите. Въобразяваше си, че за всяка секунда, през която не диша, Бог ще й подари още един ден с Джалил.

Нощем Мариам лежеше и се чудеше каква ли е къщата му в Херат. Питаше се какво ли би било да живее с него, да го вижда всеки ден. Представяше си как му подава кърпа, докато той се бръсне, и му казва, когато се порязва. Щеше да му запарва чай. Щеше да му пришива скъсаните копчета. Двамата щяха да се разхождат из Херат, в покрития пазар, където, както й казваше, имало всичко каквото си пожелаеш. Щяха да се возят в колата му, а хората да ги сочат и да казват: „Я, Джалил хан и дъщеря му.“ Той щеше да й покаже прочутото дърво, под което беше погребан онзи поет.

Един ден Мариам реши, че ще му каже всичко това. И когато го чуеше и разбереше колко й липсва, той непременно щеше да я вземе при себе си. Щеше да я заведе в Херат, за да живее в неговата къща като другите му деца.

5

— Знам какво искам — каза Мариам на Джалил.

Беше пролетта на 1974 година, когато Мариам навършваше петнайсет. Тримата седяха под сянката, която хвърляха върбите, на подредени в триъгълник сгъваеми столове.