Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 9

Щом навлезеше в сечището, Джалил хвърляше сакото си на пещта и разтваряше ръце. Мариам тръгваше бавно, но накрая хукваше към него, а той я хващаше под мишниците и я подхвърляше високо нагоре. Мариам изпищяваше.

Увиснала във въздуха, гледаше лицето му под себе си, широката му, малко крива усмивка, пооплешивялото теме, трапчинката на брадичката, в която тя можеше да пъхне върха на кутрето си, най-белите зъби в град с гниещи кътници. Обичаше добре оформените му мустаци и това, че каквото и да беше времето, той винаги идваше с костюм — тъмнокафяв, любимият му цвят, със сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето, а също и с копчета за ръкавели и вратовръзка, обикновено червена, с разхлабен възел.

Нана казваше, че някой ден той няма да успее да я хване здраво, тя ще се изплъзне от пръстите му, ще тупне на земята и ще си счупи някоя кост. Но Мариам не вярваше, че това ще се случи. Беше сигурна, че чистите му, идеално поддържани ръце никога няма да я изтърват.

Сядаха на сянка пред колибата и нана им сервираше чай. Тя и Джалил си разменяха неловки усмивки и си кимваха. Джалил никога не отваряше дума за камъните и ругатните на нана.

Въпреки че зад гърба му говореше какво ли не за него, когато той идваше при тях, нана беше кротка и се държеше възпитано. Косата й беше винаги чиста и сресана. Тя си измиваше зъбите и се забраждаше в негова чест с най-хубавия си хиджаб. Седеше смирено насреща му със скръстени в скута ръце. Не го поглеждаше право в очите и никога не изричаше груби думи в негово присъствие. А когато се смееше, покриваше уста с юмрук, за да скрие развалените си зъби.

Нана го питаше за работата му. А също и как са жените му. Когато му каза, че е чула от Биби джо, че най-младата му жена, Наргис, чака трето дете, Джалил се усмихна любезно и кимна.

— Е, сигурно си щастлив — каза нана. — Колко ще станат сега? Десет, нали, машалла? Десет?

— Да, десет — отвърна Джалил.

— Единайсет, ако, разбира се, решиш да броиш и Мариам.

След като Джалил си тръгна, Мариам и нана се поскараха за това. Мариам заяви, че майка й нарочно го е объркала, за да се заяжда с него.

След чая с нана Мариам и Джалил винаги отиваха при потока да ловят риба. Той й показваше как да мята въдицата и как да намотава макарата. Учеше я да изкормва рибата, да я почиства и с едно движение да отделя месото от костта. Докато чакаха пъстървата да клъвне, той й показваше как да нарисува слон, без да вдига молива от хартията. Учеше я стихове, пееха заедно:

Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие, подхлъзна се и се удави.

Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и й ги четеше. Той беше вестоносецът на Мариам, доказателството, че извън колибата, извън Гул Даман и Херат има един свободен свят, свят на президенти с трудно произносими имена, влакове, музеи и футбол, и ракети, които обикалят Земята и кацат на Луната, и всеки четвъртък Джалил й донасяше със себе си късче от този свят.