Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 8

— Какво да правя тогава? Бог със своята мъдрост е дал на всеки от нас слабости и най-голямата от многото мои е, че съм безсилен да ти отказвам, Мариам джо — рече той и я потупа по бузата с изкривени от артрит пръсти.

По-късно, когато молла Файзула отвори дума за това пред нана, тя изпусна ножа, с който режеше лук, и попита:

— За какво?

— Ако момичето иска да учи, пусни я, мила. Нека се образова.

— Да учи? Какво да научи, молла сахиб? Какво има за научаване там? — извика нана и стрелна с очи Мариам.

— Мариам заби поглед в ръцете си.

— Какъв смисъл има да учи момиче като теб? Все едно да лъскаш плювалник. Няма да научиш нищо ценно в тези училища. Има само един-единствен майсторлък, от който жена като теб и мен се нуждае в живота, а те не го преподават в училище. Погледни ме.

— Не бива да й говориш така, дете мое — каза молла Файзула.

— Погледни ме!

Мариам се подчини.

— Само един майсторлък. И той е тахамул. Да търпиш.

— Какво да търпя, нана!

— О, не се кахъри за това — отвърна нана. — Ще има какво.

И тя заразказва как жените на Джалил й викали грозна, проста дъщеря на каменоделец. Как я карали да пере вън, на студа, докато престанела да си усеща лицето, а пръстите на ръцете й посинявали.

— Такава е участта ни, Мариам, на жените като нас. Това е всичко, което имаме. Разбираш ли? Да не говорим, че ще ти се смеят в училище. Бъди сигурна, че ще ти викат харами. Ще говорят най-ужасни неща за теб. Няма да мога да го понеса.

Мариам кимна.

— И повече никакви приказки за училище. Ти си всичко, което имам. Няма да те дам на тях. Погледни ме. Повече нито дума за това.

— Бъди разумна, недей така. Щом момичето иска… — поде молла Файзула.

— А ти, ахунд сахиб, не бива да насърчаваш приумиците й. Ако наистина те е грижа за Мариам, накарай я да разбере, че мястото й е тук, до майка й. За нея няма нищо вън от тук. Нищо освен презрение и мъка. Знам го, ахунд сахиб. Знам го.

4

Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби джо с нейните болни крака и безкрайни клюки и, разбира се, молла Файзула. Но нямаше друг, никой друг, когото копнееше да види повече от Джалил.

Започваше да се вълнува от вторник вечерта. Спеше лошо и се измъчваше, че нещо в работата му ще се обърка и той няма да дойде в четвъртък, че ще трябва да чака още цяла седмица, за да го види. В сряда обикаляше около колибата и разсеяно хвърляше храна на кокошките в курника. Поемаше на безцелни разходки, късаше листенца от цветята, пляскаше впилите се в ръцете й комари. Накрая, в четвъртък, единственото, което можеше да прави, бе да седи, облегната на стената на колибата, без да сваля очи от потока, и да чака. Ако Джалил закъсняваше, малко по малко я обземаше ужасен страх. Коленете й омекваха и трябваше да се спотаи някъде и да легне.

После нана извикваше:

— Ето го и него, твоя баща. В целия му блясък.

Щом го зърнеше да прескача от камък на камък през потока и широко усмихнат да й маха, Мариам се изправяше мигом. Знаеше, че нана я наблюдава и преценява реакцията й, и винаги полагаше усилия да не хукне към баща си, а да стои на прага и да го чака да дойде при нея. Сдържаше се, гледаше го търпеливо как крачи през високата трева, преметнал през рамо сакото си, а лекият ветрец развяваше червената му вратовръзка.