Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 7

Сякаш в отговор на променящата се светлина през йелките премина обща тръпка и те спряха. Настаниха се с пъшкане върху утъпканата земя, подпъхнаха крака под туловищата си. Тази маневра бе невъзможна за огромните двуйелки. Те останаха по местата си и заспаха, закривайки очи с ушите си. Някои фагори се събраха на групички да си правят компания, други просто се простряха на земята там, където стояха, и заспаха, опирайки гърбове в излегналите се отстрани йелки.

Всичко спеше. Баща и син легнаха на скалистата издатина, придърпаха защитната кожа върху главите си и заспаха с празни стомаси, заровили лица в сгънатите си ръце. Всичко спеше, с изключение на облака хапещи и щипещи насекоми.

Общо взето, пейзажът без сенки и с постоянно страдание можеше да се стори на всекиго, който го вижда за пръв път, не толкова завършен свят, колкото място, тепърва очакващо сътворението си.

В този период на здрач в небето се диплеше само слабото северно сияние, увиснало отдавна над сцената на действието. Самотен Вестител долетя откъм морето и заплува във въздуха на няколко метра над полегналата жива маса. Изглеждаше не по-голям от широко крило, с червен отблясък като въглените на затихващ огън. Когато премина над животните, те се извърнаха в съня си и тежко въздъхнаха. Изви към скалата, където лежаха двамата мъже. Юли и баща му въздъхнаха тежко също като йелките, сякаш им се бе присънило странно видение. После то изчезна, самотно се запъти към планините на юг, оставяйки след себе си пътеката от алени искри да избледнее в атмосферата като собственото си ехо.

След известно време животните се събудиха и се изправиха на крака. Разтърсиха уши, изпохапани до кръв от насекомите, и отново поеха напред. Двуйелките и гунадото, разбягали се наоколо, се събраха, с тях тръгнаха и фагорите. Двамата мъже станаха и ги загледаха как се оттеглят.

През целия следващ ден движението продължи, виелиците вилнееха и обсипваха животните със сняг. На свечеряване, когато вятърът разгони облаците по небето и всичко наоколо сякаш звънеше от студ, Ейлхо видя края на стадото. В ариергарда животните не бяха тъй сгушени едно до друго, както отпред. Изостаналите от стадото се мъкнеха няколко мили отзад, някои куцаха, други мъчително кашляха. Отстрани и зад тях вървяха същества с дълга козина и влачещи се по земята кореми в очакване на жертвите си.

Последните фагори минаха покрай скалната издатина. Не вървяха в задните редици или от страхопочитание към кореместите месоядни, или защото ходенето по утъпканата земя, покрита с останки от преминалата жива лавина, ги затрудняваше.

Сега вече Ейлхо се изправи и направи знак на сина си да стори същото. Двамата с оръжие в ръка се плъзнаха надолу.

— Добре! — каза Ейлхо.

Снегът бе осеян с мъртви тела, особено около бреговете на Варк. Дупката, образувана при счупването на леда, бе запълнена от удавени животни. Много от тях, принудени да останат там, където бяха паднали, бяха замръзнали и вече се превръщаха в лед. Очертанията им почти не се различаваха след ожесточената виелица.