Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 5

Ейлхо дръпна сина си долу и с движение на веждата си му посочи наляво. Полуприкрит от кожата, която им служеше за бивак, Юли се вторачи натам. Две гигантски двуйелки трополяха към удобната им позиция. Масивните, покрити с бяла козина рамене стигаха почти до равнището на издатината, където се бяха разположили. Когато Юли издуха облака насекоми пред очите си, бялата козина се превърна във фагори. Четирима от тях, яздещи по двама върху йелките, силно се притискаха към вълнистите им гърбове.

Чудеше се как не ги бе видял по-рано. Макар да се сливаха с гигантските животни, те излъчваха онази атмосфера, която отличаваше ездача от пешаците. Приведени върху раменете на двуейлките, те направляваха намусените им муцуни напред, към височините, където стадото щеше да поспре, за да пасе. Очите им блестяха изпод извитите нагоре рога. От време на време някой светкавично пъхаше тънкия си белезникав език в процепите на мощните си ноздри, за да разпъди алчните насекоми.

Тромавите им глави се въртяха над телата, изцяло покрити с дълга бяла козина. Съществата бяха целите бели, с изключение на розово-зелените им очи. Яздеха тичащите двуйелки така, сякаш бяха част от тях. Груба кожена торба със сопи и оръжия се мяташе зад всекиго от тях.

Сега, когато Юли вече беше нащрек, знаейки естеството на опасността, забеляза и други фагори. Яздеха само привилегированите. Редовите членове на рода им вървяха пеша, със скоростта на животните. Докато наблюдаваше — тъй напрегнато, че не смееше дори да издуха мушиците от очите си, Юли видя една групичка от четирима фагори да преминава на няколко метра от мястото, където бяха залегнали двамата с баща му. Нямаше да му е трудно да удари водача им с копието между плешките, само ако Ейлхо му бе дал такава заповед.

Юли погледна с особен интерес рогата, преминаващи покрай него — две по две. В полумрака изглеждаха гладки, но сега видя, че от върха до основата си те бяха остри ножове.

Юли пожела да притежава един от тях. Рогата на мъртвите фагори се използваха за оръжие в жестоките условия на Преградните планини. Именно заради тях учените мъже в далечните градове, приютили се в кабинетите си далеч от бурите, наричаха фагорите ансипитална раса: порода с два заострени рога.

Водещият ансипитал напредваше неустрашимо. Поради липса на обикновена коленна става ходът му изглеждаше неестествен. Вървеше механично, както трябва да е извървял мили преди това. Разстоянието не бе пречка за него.

Продълговатият му череп се издаваше напред в типичната за фагорите поза — главата му бе сгушена дълбоко между раменете. На всяка ръка имаше допълнителни каиши, на които се крепяха насочени навън шипове, с метални върхове. С тях съществото би могло да прободе всяко животно, движещо се твърде близо до него. Иначе не бе въоръжено, ала някои вещи бяха привързани към най-близката йелка — колчан с копия и ловен харпун. Околните животни с нежелание носеха багажа на останалите фагори в групата.