Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 8

Щастлив, че може да се движи, малкият Юли тичаше, скачаше и викаше на висок глас. Втурвайки се към замръзналата река, заподскача в опасен танц от тяло на тяло, като се смееше и махаше с ръце. Баща му строго му извика.

Ейлхо посочи към леда. Едва-едва се мержелееха черни плуващи сенки, които почти не се различаваха от дирята мехурчета. Те се стрелкаха в нечистата среда, шмугваха се под замръзналите пластове и нападаха трапезата, сервирана сякаш нарочно за тях.

Други хищници пристигаха откъм небето. Огромните бели птици долитаха от изток и навъсения север, тежко се спускаха надолу, протягаха пъстри човки и ги напъхваха под леда, за да се докопат до плътта от долната страна. Докато я разкъсваха, те впиха преценяващ поглед в ловеца и сина му.

Ала Ейлхо не си губеше времето с тях. Махна на Юли да го последва и тръгна натам, където стадото се бе натъкнало на падналите дървета, размахвайки копие и крещейки, за да подплаши хищниците. Мъртвите животни бяха лесно достъпни на това място. Макар и жестоко стъпкани, все беше останало нещичко, непокътнати бяха и главите им. Именно към тях насочи вниманието си Ейлхо. С помощта на ножа си той разтваряше устите им и с рязко движение отрязваше дебелите им езици. Кръв се стичаше по китките му и капеше върху снега.

Междувременно Юли се бе покатерил върху падналите дървета и събираше трески. Изрина снега от един дънер и си направи защитено от вятъра място, за да стъкми огън. Обви кордата на лъка си около права пръчка и започна да търка. Ронливото дърво задимя. Той лекичко подухна. Появи се тънко пламъче, каквото често бе виждал да проблясва изпод вълшебния дъх на Онеса. Когато огънят се разгоря, Юли постави бронзовата тенджерка върху него и я напълни със сняг, за да се стопи, като добави сол от джоба, скрит дълбоко в кожите му. Когато баща му дойде със седем лигави езика в ръце и ги плъзна в тенджерката, Юли бе вече готов.

Четири от езиците бяха за Ейлхо, три за сина му. Ядяха и блажено грухтяха от удоволствие. Юли се мъчеше да улови погледа на баща си и му се усмихна доволно, ала Ейлхо дъвчеше, навъсил вежди и забил поглед надолу, в утъпканата земя.

Имаше още работа за вършене. Преди да са приключили с храненето, Ейлхо се изправи и изрита встрани тлеещите въглени. Хищните птици, които чакаха наблизо, моментално скочиха, ала после отново се заеха с гощавката. Юли изпразни бронзовата тенджерка и я завърза за колана си.

Бяха почти до мястото, където огромното стадо животни достигаше западните граници на миграцията. Тук, на по-високото, щяха да търсят лишеи под снега и да пасат пухкавия зелен мъх, обвиващ боровите гори наоколо. Някои от животните щяха да дойдат върху ниското плато на паша и да доведат малките си. Именно към това плато, на не повече от миля разстояние, се бяха запътили Ейлхо и неговият син през сивия ден. В далечината забелязаха други ловци, движещи се в същата посока; всяка от групите сякаш нарочно не забелязваше останалите. Юли отбеляза, че никоя не се състоеше само от двама души — наказанието, което фамилията плащаше заради това, че не принадлежат на равнината, а на Преградните планини. За тях всичко бе по-трудно.