Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 33

По едно време думата „грях“ често се появяваше на устните на отец Сифанс. Юли го наблюдаваше с интерес, със задълбочеността, която малките ученици посвещават на учителя си. Начинът, по който се движеха устните му, произнасяйки тази дума, бе нещо, което той после имитираше, съвсем сам, като използваше движенията му, за да повтори всичко, което трябваше да наизусти.

Докато отецът имаше на разположение собствено жилище, където се оттегляше след наставленията, Юли спеше в обща спалня с останалите момчета, обитаваше тъмнина в сърцето на самата тъмнина. За разлика от отците на тях не им разрешаваха никакви удоволствия: песните, напитките, момичетата, забавленията бяха забранени, храната им беше оскъдна, подбрана от подаръците, които Акха получаваше всеки ден.

— Не мога да се съсредоточа. Гладен съм — оплака се той веднъж на наставника си.

— Гладът е вездесъщ. Не можем да очакваме от Акха да ни храни. Той ни защитава от външните враждебни сили, поколение след поколение.

— Кое е по-важно: оцеляването или индивидът?

— Индивидът притежава достойнства в собствените си очи, предимство имат поколенията.

Юли се бе научил да спори по неговия метод, стъпка по стъпка.

— Но поколенията са съставени от индивиди.

— Поколенията не са просто сбор от индивиди. Те съдържат стремежи, планове, история, закони и преди всичко приемственост. Те съдържат миналото, както и бъдещето. Акха отказва да работи само с индивиди, затова индивидът трябва да се потисне, ако е необходимо — дори да изчезне.

Много хитро отчето научи Юли да се съгласява. От една страна, у него трябваше да гори сляпата вяра, от друга — нуждаеше се от разум. През своето дълго пътешествие през годините подземната общност се нуждаеше от всички начини за оцеляване — и от молитва, и от разум. Според свещените писания някога в бъдещето, в самотната си битка Акха можеше и да бъде победен, а светът да премине през период, в който от небесата ще се спусне всепоглъщащ огън. Индивидът трябваше да изчезне, за да избегне ужаса на изгарянето.

Юли се движеше между подземните стени с тези идеи, който се самооборваха сами. Те преобръщаха света му с главата надолу, ала именно в това се криеше тяхната изключителна привлекателност, тъй като всяко ново революционно виждане подчертаваше предишното му състояние на невежество.

Сред всички лишения, сред объркаността му се прокрадна нещо приятно, което го успокои. Свещениците намираха пътя си през тъмния лабиринт, като четяха по стените чудотворната мистерия, в която Юли скоро трябваше да бъде посветен. Имаше още един ориентир, измислен, за да достави удоволствие. Музиката. Отначало в святата си невинност Юли си въобрази, че чува звуците на духовете над себе си. Не можеше да разбере откъде идва приятната мелодия, изпълнявана на еднострунен инструмент. Ако не е дух, нима е песента на вятъра в процепа на скалите?