Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 31

Юли бе разстроен, че Сатаал го бе изоставил тъй внезапно, без дори да му прошепне сбогом, макар да разбираше, че трябва да изостави светските неща като любов и приятелство.

— Нямам какво да изповядам — намусено отвърна той, без да гледа слабия свещеник в очите.

Свещеникът се прокашля. Капитанът заговори:

— Младежо, погледни ме. Аз съм капитан Еброн от Северната охрана. Ти влезе в Пановал с шейна, теглена от асокини, известни като впряга на Грипси. Била е открадната от двама известни търговци в града — Атримб и Праст, и двамата от Вак. Телата им са намерени недалеч от тук, прободени с копия, по всичко изглежда убити, докато са спели. Какво ще кажеш за това престъпление?

Юли се бе вторачил в пода.

— Не знам нищо.

— А ние мислим, че знаеш всичко… Ако престъплението бе извършено на територията на Пановал, присъдата щеше да бъде смърт. Какво ще кажеш?

Юли усети, че започва да трепери. Не това беше очаквал.

— Нямам какво да кажа.

— Много добре. Не можеш да станеш свещеник, докато това престъпление лежи на съвестта ти. Трябва да си признаеш. Ще те затворят, докато не признаеш.

Капитан Еброн плесна с ръце. Влязоха двама войници и сграбчиха Юли. Той се възпротиви за миг, за да изпита силата им. Извиха силно ръцете му и младежът се остави да бъде поведен.

Да, мислеше си Юли, Холис, пълен със свещеници и войници. Заловиха ме на място. Какъв глупак съм бил, жертва. О, татко, ти ме изостави…

Той изобщо не можеше да забрави за двамата мъже. Двойното убийство все още тегнеше на душата му, макар че се опитваше да го оправдае, че те първи се опитаха да го убият. Много дълги нощи, докато лежеше буден на леглото си във Вак, вторачен във високия свод, той виждаше отново очите на мъжа, когато се надигна и се опита да измъкне копието от тялото си.

Килията беше малка, влажна и тъмна.

Когато се съвзе от шока на самотата, той се огледа загрижено. В затвора му нямаше нищо друго освен зловоние и ниска издатина да му служи за легло. Юли седна на нея и скри лице в ръцете си.

Бяха му предоставили доста време за размисъл. В непроницаемата тъмнина мислите му заживяха свой собствен живот, сякаш откъслеци от кошмар. Хора, които познаваше, и други, които никога не беше виждал, населяваха пространството около него, заети с някакви тайнствени дела.

— Мамо! — възкликна той.

Онеса беше там, същата като преди болестта си — тънка и подвижна, с издълженото си сериозно лице, винаги готово да се усмихне на сина си, макар и сдържано. На раменете си носеше тежък наръч клони. Късороги черни прасенца вървяха пред нея. Небето беше блестящо синьо. И Баталикс, и Фрейър грееха над тях. Онеса и Юли вървяха по една пътека в тъмната смърчова гора и бяха заслепени от светлината отразяваше се в снежните преспи и изпълваше целия свят.

Пред тях се издигаха развалини. Въпреки че в далечното минало постройката бе солидна, времето я бе разрушило, плесен растеше върху старото дърво. Пред нея имаше широки стъпала, вече порутени. Онеса захвърли дървата на земята и толкова нетърпеливо се затича нагоре по стъпалата, че почти летеше. Вдигна ръце, облечени в ръкавици и дори запя в мразовития въздух звънка мелодия.