Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 34

Удоволствието му бе толкова тайно, че не попита никого за звуците, не попита дори другарите си послушници, докато един ден неочаквано не попадна с отец Сифанс на религиозна служба. Хоровете бяха важни, не по-малко важно бе едногласното пеене, когато гласът се извисяваше високо в празното тъмно пространство. Ала онова, което Юли хареса най-много, беше втъкаването на нечовешки гласове, изтръгнати от инструментите на Пановал.

В Преградните планини не бе чувал нищо подобно. Единствената музика, известна на тамошните племена, беше протяжното биене на кожените барабани, чукането на животински кости една в друга, пляскането на човешки ръце в съпровод на монотонния припев. Именно извисената сложност на новата музика убеди Юли в реалността на все още събуждащия се в него духовен живот. Особено впечатление му направи една мелодия и го сграбчи за сърцето — наричаше се „Олдорандо“. В нея бе включена партия за един инструмент, който се извисяваше над всички останали, после се гмуркаше сред звуците им и накрая отстъпваше и преливаше в обикновена мелодия, в която диреше собствено укритие.

За Юли музиката почти се превърна в заместител на светлината. Когато разговаряше с останалите послушници, откри, че те не усещаха такова опиянение. Но пък те — беше започнал да го осъзнава — носеха в душите си много по-голямо обвързване с Акха от него. Повечето от тях обичаха или мразеха Акха от рождение, за тях той бе самата природа, а за Юли не беше.

Когато се бореше с подобна материя по време на малобройните часове, отредени за сън, Юли се чувстваше виновен, че не е като останалите. Той обичаше музиката на Акха. Тя беше нов език за него. Ала беше музика, сътворена от човеци, а не от…

Дори когато сподави съмненията си, те се появиха наново. Ами езикът на религията? Не беше ли той също творение на човеците — може би на приятни, безполезни хора като отец Сифанс?

„Вярата не е покой, а мъчение; единствено Великата война е покой“ — поне този цитат съдържаше истина.

Междувременно Юли се затвори в себе си и само външно проявяваше приятелски чувства към останалите послушници.

Срещаха се на инструктаж в ниско, влажно, мъгливо помещение, наречено Клефт. Понякога там цареше непроницаема тъмнина, друг път се осветяваше с фитили, носени от отците. Всяка сбирка завършваше с един и същ ритуал — свещеникът притискаше с ръка челото на послушника, правеше жест към мозъка му — действие, на което по-късно в спалнята послушниците се присмиваха. Пръстите на свещениците бяха груби от четенето по стените — така се придвижваха бързо из лабиринтите на Холис и в най-гъстата тъмнина.

Всеки послушник седеше на скамейка с много странна форма, направена от глинени тухли и обърната с лице към инструктора. Всяка бе украсена с различни барелефи, за да могат по-лесно да се разпознават в тъмнината… Учителят им седеше отпред и над тях, възседнал глинено седло.

Когато бяха изминали само няколко седмици от послушанието, отец Сифанс обяви темата „Ерес“. Говореше с тих глас, като от време навреме покашляше. Да вярваш в нещо погрешно е по-лошо, отколкото изобщо да не вярваш. Юли се наведе напред. Двамата седяха в тъмното, ала отецът-настойник в съседната кабина им светна с примигващ пламък, който хвърляше мъглив оранжев ореол около главата на Сифанс и засенчваше лицето му. Черно-бялата дреха на стареца нарушаваше целостта на силуета му, така че той се сливаше с околната тъмнина. Край тях се носеха облаци мъгла, проследяваха всеки, който минаваше наблизо чрез четене по стената. Ниската пещера се изпълни с кашлица и мърморене; някъде непрекъснато капеше вода и отекваше като малки звънчета.