Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 266

Спорът за Последиците приключи. Последното изцъкване, изсвирване, последното дихание изчезна в Осемдесетте мрачини. Не бяха стигнали до никакво решение. Дори смъртта беше доказателство за несигурността по спорния въпрос и тя се прояви едновременно като индивидуална и обща. Само Уитрам можеше да каже дали е доволен, а както обикновено постъпват боговете, той запази пълно мълчание.

Разтърсен от шока, Лейнтал Ей се мъчеше да събере разпокъсаните си мисли. Той запълзя на ръце и колене по труповете на своите спасители и затърси откъде да избяга. Над него оставаше да виси цялото ужасно величие на Осемдесетте мрачини.

Като полагаше усилия да запази душевното си равновесие, той си каза: „Каквито и проблеми да имаха моите скъпи приятели нондадите, аз притежавам индивидуалност. Знам, че съм аз, не мога да избягам от своето аз. Следователно трябва да се помиря със себе си. Не бива да потъвам във вечния спор, в който бяха потънали те. В моя случай всичко е на мястото си. Каквото и да ми се случи, поне знам, че съм аз. Независимо дали ще живея, или ще умра, мога да се държа по съответния начин. Напразно диря Аоз Рун. Той не ми е господар, аз самият съм си господар. Нито пък Ойре има толкова голямо въздействие върху мен, че да стана изгнаник. Да имаш задължения не означава да бъдеш роб…“

И така нататък по същия начин, докато думите изгубиха смисъла си. Лабиринтът сред коренаците не предлагаше изход. Колко пъти, когато някой тесен тунел се извиеше нагоре, той обнадежден запълзяваше по него само за да открие, че проходът е задънен, и че там лежи някой свит на кълбо труп, а гризачите водеха свой собствен спор върху останките му.

Като преминаваше през разширяваща се кухина, той се препъна в един крал. В мрака размерите нямаха такова значение, както на светло. Кралят изглеждаше огромен, когато Лейнтал Ей най-напред се докосна до дългите му извити нокти и онзи изпъшка. Момъкът се търкулна върху него, зарита, започна да пищи, опитваше се да измъкне камата си, а ужасното безформено същество със зъби и нокти се мъчеше да се добере до шията му. Лейнтал Ей легна върху него с желанието да го сплеска, но без резултат. Ръгна го с лакът в окото и за миг въодушевлението на нападателя му отслабна. Лейнтал Ей измъкна камата си, но бе изритан от съвзелия се враг. Търсещите му пръсти се докоснаха до един корен. Момъкът се придърпа по-близо до него, изви ръката на краля около корена и замахна към главата, от чиято уста стърчаха остри зъби. Гневното същество отново се освободи и се нахвърли върху Лейнтал Ей с неудържима ярост. Двете фигури се сляха в една — фигурата на омразата, която се зариваше в пръст и мръсотия.

Изтощен след пристъпите на костната треска и продължителното лежане. Лейнтал Ей, почувства, че желанието му да се бори отслабва. Ноктите се забиха в хълбока му. Внезапно нещо падна върху вкопчилите се тела. Въздухът се изпълни с дивашко ръмжене и цъкане. Объркването му бе толкова дълбоко, че му бе нужно известно време, за да разбере: в мрака се бе появил трети нападател — един от нондадските воини. Той съсредоточи злобата си върху краля. Лейнтал Ей бе попаднал между две остриета.