Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 263

Върху чакълестата пътека, по която яздеха, падаше сянката на плещестата планина. Непрекъснатото чаткане на копитата на йелките се носеше над обширната пустош, пресечени от реки и тук-там осеяна с дървета.

Ездачите бяха съгледвачи от силите на свещеника-воин Фестибариятид. Наслаждаваха се на ездата, вдишваха свежия въздух, рядко си разменяха по някоя дума и не преставаха да внимават за врагове.

По пътеката зад тях ги следваха други сиборналци пеша. Те водеха група пленени протогностици.

Пътеката извиваше надолу към реката, отвъд която равнината се издигаше и завършваше със скалист нос. Стръмните склонове представляваха разрушени скални пластове, подредени почти отвесно, а върху тях растяха ниски дървета. Тук се намираше селището, управлявано от Фестибариятид.

Съгледвачите преминаха реката по плиткия брод. Йелките подушиха скалите и внимателно заизбираха пътя си сред пластовете. Бяха животни от северните равнини и сред планините не се чувстваха съвсем на мястото си. Те и други като тях бяха докарани на юг заедно с годишните нашествия на колонистите от северния континент към Чалс и граничещите с Пановал райони.

На пътеката се появи и охраната от ариергарда. Четиримата бяха въоръжени с копия и водеха няколко нещастници — протогностици, пленени по време на патрулирането. Сред пленниците се мъкнеха Каткаарнит-той и Каткаарнит-тя, които продължаваха да се чешат, макар да бяха изминали седмици, откакто бяха пленени.

Побутваха ги с остриетата на копията и те се заклатушкаха през плитката река, после бяха принудени да тръгнат по стръмната пътека, оградена от скали, над която се носеше миризмата на йелките, минаха покрай часовия и стигнаха до селището, наречено Нов Ашкитош.

Именно в това укрепление, на това опасно място, много седмици по-късно пристигна Лейнтал Ей. Имаше такъв вид, че малцина от близките му приятели биха го разпознали без колебание. Бе изгубил една трета от телесното си тегло, приличаше на скелет, с бледна кожа и съвсем различно изражение на очите. Освен това походката му се бе променила — най-добрата дегизировка, тъй като биеше на очи. Бе преболедувал костна треска.

Когато напусна Олдорандо, тръгна на североизток през местност, по-късно известна като Мочурището на Рун, и пое в посоката на Шей Тал. Скиташе се, изгубил пътя. Околностите, известни му от ранна младост, навремето целите в бяло и открити към небето, се бяха изгубили под зелената джунгла.

Самотните тогава места сега криеха опасности. Усещаше непрекъснатото движение не само на разтревожените животни, но и на човешки, получовешки и ансипитални същества, раздвижени от прилива на сезоните. Иззад храсталаците на всяка крачка надничаха враждебни млади лица. Всяко храстче имаше колкото листа, толкова и уши.

Златушка се чувстваше несигурна в гората. Хокснито бе животно, свикнало с обширните открити пространства. Тя все повече се инатеше и принуди Лейнтал Ей да слезе с недоволно ръмжене и да я поведе за юздите.