Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 46

Затова, без да губи повече време в приказки, Илбарис отброи в огромната длан на уста Агасике десет тежки златни дирхема, които на слънцето блестяха като звезди. Майсторът не рачи да ги брои, а просто изсипа златото в джоба на кожената си престилка и се прекръсти отривисто, както умееха само гърците.

— Е, честито, багатуре. Добре започва денят.

Две опушени лица гледаха, без да се откъсват от тъмнината, която цареше в оръжейната работилница. Това бяха помощниците на уста Агасике, неговите роби. За златото, което господарят им изсипа в джоба си толкова небрежно и дори без повторно да го преброи, те можеха да откупят свободата си. Можеха да отворят своя работилница. Много неща можеха да направят…

Поглеждайки ги, оръжейникът каза недоволно:

— Какво се спряхте… отивайте да работите…

Гърците доведоха роби във Фанагория и хан Кубрат не им попречи. Нека всеки народ живее според своите обичаи. Но не разрешаваше да ги обезобразяват или осакатяват. А също бе повелил: ако робът успее да събере определена сума, може да откупи свободата си. И се е случвало робите да се обединят, за да откупят един от другарите си, да му помогнат да си стъпи на краката, поверяваха му спестяванията си…

Ако се съди по младостта на робите на уста Агасике, до откупуването им оставаше още много време. Единият от тях надуваше меха, а другият — със светли коси и среден ръст, с издути мишци размахваше огромния чук над наковалнята, сякаш бе играчка. На такъв да не попадаш в тъмна нощ на тясна уличка. Добър воин ще излезе от него. И, като мислеше затова, Илбарис изведнъж каза на оръжейника:

— Уста… а не искаш ли да ми продадеш този роб?

— Робът ли? — каза гъркът и без да изрази каквото и да било учудване, поглади опърлените си мустаци. — Не, багатуре, не мога. Не го давам. Но ако толкова ти е харесал, обещавам, че ще дойде с мен. Ако ме вземеш на похода. Добър воин ще бъде… ти явно за това си помислил.

— Кажи му да дойде.

Уста Агасике извика нещо. Робът остави чука, сякаш неохотно, и излезе, замижавайки от светлината. Илбарис още веднъж го огледа от глава до пети. Силата му сигурно бе несравнима, но му липсваше ловкост.

— Какво ще кажеш, багатуре? — запита гъркът.

— Здрав е — каза Илбарис. — Здрав, як. И силен.

— И ленив — усмихнато добави гъркът, — но му обещавам, че ако не мързелува, след десет години ще му разреша да си отвори своя работилница. Знаеш ли какъв ковач направих от него? Скоро ще може да работи не по-зле от мен, кълна се в кръста господен…