Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 45

Ала уста Агасике отвърна на погледа на Илбарис с такъв прям поглед, че подозренията на багатура, без да се разсейват напълно, поне се уталожиха. За какво му е на оръжейника да захвърля работилницата и спокойния си живот във Фанагория и да се устремява незнайно къде? Тук можеше да има две причини: на всеки се случва, в края на краищата, да му дотегне спокойният живот, а пък и всеки търговец денем и нощем мисли как да разшири работата си. А за това са нужни нови пазари. И едното, и другото са разбираеми и не предизвикват подозрения.

— Трябва да обмисля молбата ти, уста.

— Помисли си, багатуре. Ей, Тавир! Донеси на нашите гости от свистящите стрели. Ти знаеш, багатуре, че само с воя си те всяват ужас сред врага…

— Не, уста, стрели не ми трябват. Каквито и да са, ще се съгласиш, че нашите българи ги правят по-добри. Стрелите ние винаги купуваме от тях.

— Няма да споря, багатуре. Насила хубост не става — и гъркът кимна към отделеното оръжие: — Е, какво реши?

— Хубаво оръжие е — каза Илбарис. — Особено ризниците.

— И останалото не пада по-долу — възрази с достойнство оръжейникът. — Всяка вещ е излязла от тези ръце. И по-добро няма да намериш нито тук, нито на друго място. Затова и вземам толкова скъпо.

— Правилно — съгласи се Илбарис. — Нали плащаш не за ризницата, а за живота, който тя спасява.

— Когато знаеш, че направеното от теб попада в добри ръце, не ти е жал за труда — каза Агасике. — А случва се, повярвай, багатуре, на някой храбрец и на половин цена съм готов да продам. Аз знам, във Фанагория говорят, че гърците са алчни за злато и са готови за него още веднъж да разпнат Христос. Може и да има сред нас такива, багатуре, но уста Агасике няма да намериш сред тях. Вземи ме със себе си и ще се убедиш.

Имаше нещо в гласа на този огромен човек. Нещо необичайно. Неведнъж беше чувал Илбарис за този майстор, но за пръв път го срещаше лице в лице. Знаеше, че гъркът отдавна живее във Фанагория и нито веднъж не се е върнал до родината си. През това време беше един от най-видните християни, много даряваше за църквата и никой никога не го беше виждал без кръст, както често се случваше да се разхождат пристигналите в страната гърци. Особено тези, които отиваха сред жители на степта. Отиде човек и вижда, че е възможно да живее и сред чужди богове, а след време забравя и своите. Тогава вече нищо не може да отличи гърка от българина-степник, само езикът. Явно му харесва на човека да живее, без да го ограничават железните решетки на ромейските закони. В степта никой не унижава човека, хората не са строго наредени в обществото, както във Византия — там винаги и завинаги на всеки му е отредено място. Разбира се и степта има свой порядък, уповаваш се на традициите на предците, но въпреки че тези традиции са непоклатими и често дори жестоки, те оставят някаква надежда на човека. Що се отнася до гръцките търговци, за тях няма по-добро място на света от степта. Доверчивите степни жители дават стоките си едва ли не даром в замяна на простите подаръци, които им носеха, опитните византийци получаваха десетократна печалба от безценните кожи, подбрания мед и дивните коне, с които се разплащаха българите… В края на краищата всичко у гърците се свеждаше до печалбата.