Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 44

Червенобрадият грък ги посрещна с широка усмивка под опърлената си брада. Носеше престилка от дебела бича кожа, в ръцете си държеше тежки клещи, а в зеленикавите му очи играеше дружелюбен блясък. При вида на Илбарис оръжейникът остави клещите и протегна широката си черна длан.

— Чух вече за твоите дела — каза. — Ювиги-ханът те изпраща в Горни Кирмен. И за да пожънеш успех там ти е нужно оръжие. А по-добро оръжие от моето, багатуре, няма да намериш.

— Затова съм и дошъл — отвърна Илбарис. — Ако имаш нещо готово, ще погледна.

— Ще погле-е-е-дне-еш? — насмешливо проточи гъркът. — А аз си мислех, че искаш да купиш.

— Ако има какво да се купи, може и да купя, уста.

— Да се купи има какво, багатуре. Ще ти стигнат ли парите? Ти знаеш, сигурен съм, че уста Агасике продава оръжието си само за злато.

— Който взима злато за желязото, уста, трябва и оръжието златно да кове.

— Това и правим тук, багатуре. Видиш ли веднъж работата ни, никога повече няма да отидеш при който и да е друг. Ей, вие, безделници! — развика се той, обръщайки се към някого вътре. — Дойде багатур Илбарис. Изберете най-доброто от най-доброто и го донесете тук. Какво? Всичко донесете, всичко, което сме отделили за такива случаи. И по-бързичко…

Докато другите гърци изнасяха ризници и налакътници, ятагани и копия, мечове и щитове, Илбарис крадешком разглеждаше уста Агасике. Рижата му брада падаше по широката му гола гръд, където масивен златен кръст висеше на филигранно изработена златна верижка, изкована от същите тези ръце, които ковяха и ризниците, и мечовете. Наистина в тесто се превръщаше размекнатият метал, когато с него се захванеше гъркът — и от златото, и от желязото той правеше всичко, което си поискаше. И като го гледаш такъв огромен и спокоен, трудно е да повярваш, че може да изработи нещо толкова тънко и леко като златната верижка. Но той можеше.

Багатурът разглеждаше оръжието и отделяше встрани каквото му се харесаше, а тези неща бяха много. Оръжейникът стоеше наблизо и от време на време пристъпваше напред, сякаш искаше да каже нещо, но след това отново се връщаше на мястото си, командваше слугите и наглеждаше ковачите във вътрешността на работилницата. Накрая се реши.

— Багатуре — повика го. — Искам нещо да ти кажа.

— Говори — каза Илбарис.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще го направиш ли?

— Ако зависи от мен, ще ти помогна.

— От теб зависи. Вземи ме със себе си в похода.

— Но ти не си воин — удиви се Илбарис. — А там, където отивам аз, ще се наложи да се сражаваме.

— Който може да направи добър меч, той, повярвай ми, може и да се възползва от него. Вземи ме, няма да съжаляваш.

Илбарис внимателно изгледа уста Агасике. Имаше в този грък-оръжейник нещо, което го отличаваше и от другите оръжейници, и от другите гърци. Какво беше то? Във Фанагория обичаха да казват, че гърците завоюват сърцата на хората с откровеността си, а тюрките с доверчивостта си. И наистина беше точно така. Само че Илбарис за своите години вече знаеше, че външната страна на нещата невинаги съответства на вътрешното съдържание и че невинаги сърдечността на гърка е правдива както и невинаги е наивна доверчивостта на тюрка. Такова е само първото впечатление.