Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 26

„О, Тангра, светъл образ, страшна сила, баща на моите бащи и майка на моите майки, о, владетелю на земята и небето, прародителю на всички води и морета, о, вечни господарю на човешките съдби, прости ми и не ме лишавай от милостта си, разреши ми да ти служа до края на дните си!…“

Така говореше, така заклинаше божеството тептангра Ирсан. А след това, събирайки последни сили, се отправи към дома си. И първите думи на изплашения роб, който пресрещна Ирсан, бяха: „Чудо! Случи се чудо, господарю! Разтвори се земята и пропадна в нея сандаловото дърво у дома, а домът остана невредим. Това е знак от Тангра, господарю!“

Тогава тептангра Ирсан разбра, че всичко се бе случило наистина, не му се бе сторило, че милостта на Тангра му се явява чрез очите на този роб. И той освободи роба, дари му свободата, тъй като сега и върху него се простираше милостта на Тангра и въпреки че вече бившият роб остана в дома, всички се обръщаха към него по име.

Тептангра не си спомняше как заспа в тази нощ. Не помнеше как легна в ложето си, кой го е съблякъл, какво е ставало наоколо и проспа целия ден, цялата следваща нощ и едва на втората сутрин се събуди.

Денят беше ясен и розов. Нещо се беше променило наоколо, но какво — тептангра дълго не можа да разбере. А след това видя розовият цвят. Той бе изменил всичко. Всичко беше розово — дърветата, домът, цветята и робите, които го чакаха в двора. Някога, много отдавна, с него пак се беше случило такова нещо. Много, много отдавна, когато той беше още съвсем млад и изпълнен със сили, изпълнен с надежда. Зад прозореца пееше славей, но след няколко тихи стъпки по килима той млъкна, за да започне пак песента си в настъпилата тишина. Кога се бе случило това? Това розово утро и славеят? Или му се беше сторило — и сега, и тогава? Нещо стисна сърцето му и той си спомни. Това бе денят, в който той бягаше след Ания и не можа да я стигне и тя се остави на Саклаб, верния кавхан на хан Кубрат. От тогава в живота на тептангра повече не се бе появявал розов ден. Защото животът е борба и само в приказките е розов. Това му го каза баща му малко преди смъртта си. Животът е борба. Трябва да се готвиш за нея. И тогава силата на Тангра няма да допусне гръцката вяра да се настани по земите на Тангра…

2

Много тюркски племена изпратиха стотниците и хилядниците си под знамената на хан Кубрат. При него служеха и пешаците тюрки, и ездачите, и ханът взимаше за свободен воин, за алип, всеки, подготвен за нелеката воинска служба. Живееха алипите само от златото на хан Кубрат и се подчиняваха само на него, никакъв данък на никого не плащаха, охраняваха пасбищата и двореца на ювиги-хана, при най-малкия знак бяха готови да се впуснат в битка. Не малко от тези воини Кубрат получи в дар от тъста си, хан Тугри, повелителя на утригурите, когато се ожени за прекрасната му дъщеря Аппак. В жилите на хан Кубрат течеше част от кръвта на това племе; като се ожени за Аппак, той сякаш за втори път се сроди с утригурите. И станаха утригурите — а с Аппак дойдоха точно хиляда — верни помощници на хан Кубрат, свързани с него чрез клетва за вярност и кръвно родство. И хан Кубрат можеше да разчита на тъста си във всяка една беда. Хан Тугри бе лишен от синове и се отнасяше към Кубрат като към любим син. Мъдър бе ханът на утригурите, много бе препатил и винаги му даваше ценни съвети. „Дръж се за Византия — обичаше да казва той в часовете на доверителна беседа, — но помни, че човек никога не може да се довери на лъва, а още по-малко на гърците. Главното на този свят, разбира се, е силата. Но още по-важно е златото. Който е богат, той е по-силен от най-силния. И затова, сине мой Кубрат, развивай търговията. Развивай търговията и помагай на своите търговци. Нека да търгуват с когото искат: с гърците, с персите, с арабите, с хорезмийците, с табгачите, все едно. Построй за тях кервансараи, защитавай керваните им, остави ги да забогатеят и от това богатей и ти самият — ето тогава ще бъдеш наистина непобедим.“.