Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 220

— Не отнемай на буйтура вярата в Тангра, Симокате — намеси се Агасике. — Освен това той може да помисли, че нашият бог не обича такива като нас.

— Като нас ли? А ти къде се слагаш в сметката, Агасике? Ти, българино, не вярвай на тази императорска подлога, освен ако не знаеш място, където златото да расте по дърветата. Той е такава продажна душица, както и всеки друг грък, кълна се в светия кръст. Само го погледни. Веднага се вижда — предател и доносник. Не роптай, Агасике, не само ти си такъв, цялата империя е прогнила. А ти, воине, запомни: ако през деня се срещнат двама гърци, знай, че до вечерта и двамата ще напишат донос един срещу друг. Дори да са откърмени с едно мляко…

Оръжейникът дръпна младежа за ръкава:

— Да тръгваме, буйтуре, дългото ти отсъствие може да предизвика подозрения. По обратния път ще поговорим с рибарите — след това нека потвърдят, че сме искали да купим от тях веяна риба. Не слушай дядката, той не е с ума си. Ако не беше така, отдавна да е изгорял на кладата.

Неочаквано Симоката се съгласи:

— Правилно го каза, Агасике. Отдавна да ме бяха изгорили. Но за какво ми е кладата? Нима вече не съм малоумен и стар? Затова служа за примамка. С мен ловят глупаците, които се интересуват от гръцкия огън. Аз съм като парче месо, нанизано на въдицата. Ти не се ли интересуваш от гръцкия огън, българино? Защото можеш да се озовеш в тъмниците на двореца. Там има такива места, откъдето още никой не е успял да се измъкне… Освен като храна за рибите… Ха-ха-ха…

Хрипливият смях на стареца още дълго звучеше в ушите на Илбарис, когато двамата с Агасике крачеха обратно, като се промъкваха по вонящите и мръсни улички — същите като на идване, но нямаше как да различи, дори и да бяха други. Вече почти пристигнаха, когато гъркът попита:

— Е, буйтуре, още ли не си се отказал от намерението си?

Илбарис се спря и изненадано погледна спътника си.

— Мислиш, че Симоката… Но той е толкова стар… Не е с ума си…

Бившият оръжейник хладно го изгледа.

— Ти чу ли го какво каза? Че в задника му има повече разум, отколкото в главите на стотина други. С теб дори и хиляда години да живеем, никога няма да узнаем и ей толкова от това, което знае Симоката. Само… само да се съгласи.

— А ще се съгласи ли?

— Той не се страхува от смъртта. Ако склони, ще е само за да им натрие на всичките носовете. И, разбира се, за да види внука си.

— Но как… Императорът го пази по-добре от жена си. И ако узнае… ти сам каза… до седмо коляно…

— Ти, ако добре си спомням, каза, че три хиляди…

— Да, Агасике. Но…

— Да се разберем така: сега ми даваш хиляда. Други хиляда — след като Симоката се озове на борда. А третата част — след като пристигне във Фанагория. Става ли?

— Става. Но ти знаеш, че във Фанагория…

— Е пълно с шпиони на василевса, това ли искаш да кажеш? Значи трябва да се направи така, че Симоката да изчезне.

— Да изчезне? Но тогава…

— Ти си умен, буйтуре, но все пак си оставаш доста недосетлив. Симоката трябва да умре. Той… или някой друг вместо него. Ето защо са ми нужни много пари. Трябва да се плати на много хора за много неща. Трябва да се плати и на най-долния пристанищен плъх, за да не изцвърчи, когато не трябва. На всички тези хора трябва да им се даде по толкова, че да им е по-изгодно да мълчат, отколкото да ни предадат. Едва тогава ще е възможно да се постигне това, което ни трябва…